Катрин Каултър - Измамата

— Да, но няма да им направи нищо лошо. Връщай се в леглото, Джунипър. Имай ми доверие — конете ще бъдат добре. А ти няма да си показваш носа навън, докато не спреш да кашляш.

Джунипър преглътна, закашля се и отново преглътна.

— Не е нищо особено, ваше благородие — отвърна той, отправил взор към конюшните, където дорестите жребци лудуваха щастливо зад онзи мошеник Маккоумър.

— Нямам желание все още да те погребвам, Джунипър. Махай ми се от очите!

Ала Джунипър продължи да гледа с надежда към херцога — красив млад мъж, който май не бе боледувал от нищо, освен от препиване на бренди. За него беше нещо съвсем естествено да се вози в открит кабриолет, дъждът да плющи отгоре му, а морските ветрове да свистят в гъстата му коса. Ако Джунипър стореше нещо толкова неблагоразумие тутакси щеше да се озове на два метра под земята, с камък върху главата и маргаритки, посадени над корема.

Въздухът и сега бе достатъчно влажен. Вятърът направо пронизваше. Той потрепера.

— Заминавай! — повтори херцогът.

— Да, ваше благородие! О, забравих да ви дам това. Донесе го преди час един от онези мъже, които работят за вашия приятел лорд Петигрю.

И той подаде на херцога тънък лист с подгънати краища. Господарят му нетърпеливо го пое. „Това е.“, помисли си той. „Най-сетне всичко ще свърши.“ Разкъса плика и зачете:

Пак ни се изплъзна. Съжалявам, Ричард. Не губи вяра. Ще го заловим.

Внезапно притъмня. Мрачни облаци покриха небето и го заляха с най-отвратителния нюанс на охрата. Херцогът смачка писмото. Всички бяха толкова сигурни, че ще хванат противния изменник, който по най-брутален начин бе удушил из засада Роби Фарадей в една малка уличка близо до Уестминстър в началото на декември.

Засърбяха го юмруците. Обърна се рязко и видя Джунипър, който се беше втренчил в него с благоговеен ужас.

— Прибирай се, Джунипър! Веднага!

Джунипър побягна по широкото стълбище, недоумяващ какви ли ужасяващи новини е имало в писмото.

Очевидно младият херцог имаше много проблеми на главата си тези дни, но лакеят нямаше никакво понятие за тяхното естество. Може би бяха свързани с жена. Беше всеобща тайна, че херцогът е див и необуздан млад мъж — толкова необуздан, че вече се бе превърнал в жива легенда по тези краища. Това му напомни за камериерката Поли. Дали няма да успее да я придума да му донесе малко от горещата пъдпъдъчена супа на госпожа Дент. И да я прикотка да му кусне от нея с лъжицата. А пък, след като се нахрани, току-виж я убедил някак си, че не е чак толкова болен и има сили да я погали по хубавата коса.

Мрачното лице на херцога се поразведри. Той се втренчи за миг с присвити очи в Джунипър и в момента, в който лакеят стигна до най-горното стъпало, се провикна:

— Само да си посмял да закачиш Поли! Не я искам болна. Прибирай се и стига си мечтал!

Точно в този момент величествените дъбови врати се разтвориха и на прага им застана икономът, стар колкото света, с разкошна бяла коса, на която мъжете от всички епохи биха завидели. Херцогът си спомни как в детството си мислеше, че Господ несъмнено прилича на Басик. Баща му се бе усмихнал и бе отвърнал: „Не, не Господ, а Мойсей. Басик прилича на Мойсей.“

— Басик, повикай Мърдок!

Едва ли бе изминала и половин минута, когато до херцога се озова висок риж лакей, облечен с впечатляваща ливрея в пурпурно и златисто.

— Придружи Джунипър до леглото му и го завий добре. Ако не иска да лежи, завържи го. Кажи на готвачката да му приготви някаква питателна супа. Предупреди Поли да не му вярва абсолютно за нищо и непременно да стои далече от него.

Мърдок отправи към Джунипър поглед, пълен с огромно съчувствие, и го отведе. Макар и тихо казани, до ушите на херцога достигнаха следните думи:

— Негово благородие не би трябвало да знае тези неща.

— Да, прав си, но ето, че знае. Веднъж пък разбра, че си съблякох ризата, за да покажа на Бетси белега на дясното си рамо — Мърдок дълбоко въздъхна. — А тя направо се влюби в този белег.

— Тогава защо се омъжи за сина на месаря в Истборн?

„Този въпрос ще остане без отговор“, помисли си херцогът и се усмихна, ала лицето му отново притъмня, когато погледна смачканото писмо в ръката си. Проклятие! А бяха толкова близо! От два дена очакваше вест, че най-сетне са успели.

— Джунипър — извика Кларъндън, — Басик ще помоли госпожа Нийдъл да се погрижи за теб. Прави каквото тя ти каже. Това е заповед.

Джунипър простена, а Мърдок го потупа окуражително по гърба.