Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Диспечерът се обади да съобщи на шериф Уебстър Гейл за самолетната катастрофа и го намери в боулинга. Тъкмо се канеше да забие лъжица в огромна кутия сладолед. Докато слушаше, го връхлетяха различни емоции и успоредно с първия пристъп на жал към мъртвите и опечалените и ужаса от неприятностите, които щяха да ги сполетят, го налегна и съжаление, че това лакомство за седем долара щеше да отиде на боклука.

— Извънредно кацане? — попита той, за да е сигурен, че е разбрал правилно. Покри телефона с шепа, за да изолира звука от падащите кегли и от автомата, който ги подреждаше пак на съседната пътека.

— Не — беше категорична Кони. — Какво ти кацане! Тази птичка просто падна от небето, заби се в земята и избухна в адски пламъци. Нямам представа колко е голяма, нито откъде идва. Уведомих „Въздушен контрол“ във Финикс и Лос Анджелис. Ще ти съобщя веднага щом ми се обадят оттам.

— И със сигурност е в границите на окръга, така ли? — попита Гейл, който вече се ловеше и за сламка. — Мислех, че маршрутът е по̀ на запад, чак към Аркона…

— Падна точно до магистралата, Уеб. Кълна се, че виждам дима от прозореца си. Не просто е в границите на окръга, а е толкова близо, че можеш да стигнеш до там пеша от мола „Гейтуей“. Вече наредих да съобщят и на доктор Бийти. Ще ми поръчаш ли още нещо?

Гейл се замисли.

— Да — каза той след малко. — Кажи на Анстратър да отиде там и да отцепи широк периметър около мястото на произшествието. Достатъчно широк, за да не могат зяпачите да надничат и да снимат.

— Ами Могс?

Кони имаше предвид Айлин Могс, единствения щатен служител на пълно работно време в „Пийзън крониклър“. Могс беше журналистка от старата школа, което означаваше, че обикаля навсякъде и разговаря с хората, преди да предаде статията си, и дори сама снимаше с огромния си дигитален фотоапарат, който напомняше на Гейл за дилдо с каишки, каквото бе видял веднъж в каталог за сексиграчки и се бе опитал на часа да забрави.

— Могс може да премине през загражденията — разреши Гейл. — Дължа й услуга.

— Нима? — каза подигравателно Кони, но не чак прекалено нахално, което го накара да се почуди има ли намек в думите й.

Със съкрушен вид той бутна далеч от себе си кутията сладолед: беше един от онези сложни аромати с дълго име и още по-дълъг списък съставки, сред които доминираха шоколад, маршмелоу и карамел в различни комбинации. Гейл беше склонен към пристрастяване, но бе постигнал мир с тази своя слабост отдавна. Сладоледът му доставяше далеч по-голямо удоволствие от алкохола. Вероятно по-голямо и от хероина и синтетичния кокаин, но нямаше как да знае, защото не бе опитвал последните две.

— Тръгвам натам — каза той. — Кажи на Анстратър да го отдалечи на половин километър.

— Какво да отдалечи на половин километър, шефе?

Той махна с ръка на сервитьорката да му донесе сметката.

— Полицейското заграждение, Кони. Искам да е на поне пет минути път пеша от мястото на инцидента. Като подушат какво е станало, ще започнат отвсякъде да се стичат хора и колкото по-малко видят, толкова по-скоро ще се обърнат и ще си тръгнат.

— Добре. На пет минути път пеша.

Гейл чу как Кони си записва. Мразеше цифрите, твърдеше, че няма очи за тях, както някои хора не могат да разпознават цветовете.

— Това ли е всичко? — попита тя.

— Засега. Опитай пак с летищата. Ще ти се обадя, щом стигна.

Гейл взе шапката си от празното място до себе си и си я сложи на главата. Сервитьорката, привлекателна азиатка, която според баджа си се казваше Мадхуксара, му донесе сметката за сладоледа, както и за хотдога и картофките, които бе изял по-рано. Изглеждаше скандализирана, че не си е докоснал десерта.

— Е, щях да поискам да ми го увиете за вкъщи, ако имаше някаква практичност в това — каза той, като се опитваше да излезе от положението.

Тя схвана шегата и се смя по-гръмогласно и по-дълго, отколкото смешката заслужаваше.

Костите му тихо изпукаха, докато се изправяше: остаряваше, хващаше го ревматизъм, дори и в този климат.

— Госпожо — докосна периферията на шапката си и тръгна да излиза.

Мислите му се точеха лениво, докато прекосяваше напечения паркинг зад заведението към разнебитения си шевролет „Бискейн“. Имаше право на нова кола и можеше да си я купи с пари от бюджета на полицията, когато си пожелае, но бискейнът беше местна забележителност. Когато го паркираше, той се превръщаше в нещо като табела „Докторът е на посещение“.