Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Не — каза тя направо. — Моля ви да не приемате това.

Лицето на Елис помръкна.

— Но… студентите — промълви той, макар да бе очевидно, че наоколо нямаше никакви студенти. — Такива неща изобщо не помагат на приема и накърняват академичния ни образ.

Изрече такава тъпотия, че Кенеди не беше сигурна как да му отговори. Реши да си премълчи, но така, за нещастие, позволи да се възцари тишина, която административният директор се чувстваше длъжен да запълни.

— Съвсем малко е нужно за разрушаване на имиджа — каза той. — Сигурен съм, че разбирате какво имам предвид. Както се случи след стрелбата в биологическия факултет в Алабама. Доколкото знам, е била дело на някакъв смахнат асистент, изолирана случка, една на милион, не е пострадал нито един студент. Но въпреки това факултетът отчете спад в молбите за постъпване през следващата година. Хората си мислят, че убийството е нещо, от което можеш да се предпазиш.

„Добре, това не беше чак толкова тъпо — помисли си Кенеди, — но е много по-нагло.“ Този човек бе загубил колега при обстоятелства, които се оказваха подозрителни, а той мислеше само как това ще се отрази на счетоводния баланс на колежа. Елис със сигурност беше задник, затова щеше да получи най-оскъдното количество любезност, колкото да не е без хич.

— Трябва да видим мястото, на което е намерен трупът — каза му тя. — Веднага, ако обичате.

Той ги поведе по празните кънтящи коридори. Из въздуха се носеше мирис, който напомняше на Кенеди за стара преса. Като дете си бе построила къщичка за игра в градината на родителите си. Стените й бяха от вестници, които баща й събираше по непонятни причини (може би още тогава мозъкът му бе започнал да се разяжда). Точно същата миризма: на тъжни стари вестници, непотребни и провалени в усилието си да информират.

Завиха покрай ъгъла и Елис се закова на място. За миг Кенеди си помисли, че се кани да се разправя с нея, но той само леко вдигна ръце в странно спънат жест, с който показваше, че са стигнали.

— Ето тук се е случило онова — каза той, като наблегна на „онова“. Произнесе го полужизнерадостно и полуотворено.

Кенеди се огледа и разпозна късия тесен коридор и стълбището от снимките.

— Благодаря, господин Елис — каза тя. — От тук нататък ще се оправим сами. Но ще ни трябвате пак след малко, за да ни пуснете в кабинета на господин Барлоу.

— Ще бъда в приемната — отвърна Елис и се затътри нанякъде. Беше напълно ясно какво си мисли, все едно имаше балонче над главата като в комикс.

Кенеди се обърна към Харпър.

— Добре — каза тя, — да преговорим пак нещата.

Подаде му папката отворена, снимките бяха най-отгоре. Харпър кимна малко уплашено. Събра фотографиите като ветрило от карти и започна да мести очи от тях към стълбището и обратно. Кенеди не го притискаше: имаше нужда да огледа хубаво, нека не бърза. Той може би не знаеше, но тя му правеше услуга, като го оставяше сам да си състави картината, вместо да му натрапва собствените си мисли още от самото начало. Все пак току-що беше завършил: теоретично тя трябваше да го обучава, а не да го ползва като изтривалка.

— Лежал е тук — каза най-накрая Харпър и започна да рисува схемата с ръка във въздуха. — Главата му… е била там, някъде около четвъртото стъпало.

— Главата е била на ръба на четвъртото стъпало — намеси се Кенеди. Не му противоречеше, просто изразяваше собствените си мисли. Искаше й се да го види, да прожектира образа в главата си в пространството пред себе си и от опит знаеше, че обрисуването с думи помага. — Къде е било куфарчето? До стената, нали? Тук?

— Тук — каза Харпър и посочи едно място на около два метра от подножието на стълбището. — Било е отворено и паднало настрани. Наоколо са били пръснати книжа. Бъркотията е била голяма и е стигала чак до отсрещната стена. Сигурно книжата са се изсипали от куфарчето или от ръцете на Барлоу, докато е падал.

— Нещо друго? Каквото и да е?

— Връхната му дреха — посочи отново Харпър.

Кенеди се заинтригува на мига.

— Няма я на снимките.

— Няма я — съгласи се Харпър, — но присъства в списъка с уликите. Преместили са я, защото е закривала частично тялото, а са имали нужда от видимост за фотографиите на травмите. Барлоу сигурно я е бил метнал на ръката си или нещо подобно. Вечерта е била топла. Може пък точно да я е обличал, когато се е спънал. Или когато е бил нападнат.

Кенеди се замисли над това.

— Връхната дреха в тон ли е с останалото облекло? — попита тя.