Кристофър Райх - Правилата на измамата

Много хора отделиха от ценното си време, за да помогнат при написването на тази книга. Искам да благодаря на д-р Дъг Фишър, специален агент към щатския съд в Калифорния, на Андреас Тобиас и Андреас Янка от полицията в кантон Граубюнден, на Юргрид Бюлер от швейцарската Федерална полиция, на Хансюли, който е най-добрият планински водач в Швейцария (горд съм, че сме братовчеди), на Гари Шрьон, Ник Паумгартен, Арнолд де Бьорхграфе и на други агенти от разузнаването, които естествено остават анонимни.

На издателство „Дабълдей“ искам да изкажа благодарността си и своята редакторка Стейси Криймър за ентусиазма и сериозното отношение. Също така благодаря на Бил Томас, Джон Питс, Алисън Рич, Сузане Херц и Джанет Кук. Специални благодарности и на Стив Рубин, наложил еталон за качество в издателската индустрия.

Ще отделя специално внимание на няколко души. Агентът ми Пайн бе до мен във всеки етап от писането на книгата. Изключително съм признателен за неговата отдаденост, конструктивност и най-вече за неизменната подкрепа. Един автор е толкова добър, колкото е добър агентът му, а аз имам късмета да бъда представляван от най-добрия. Благодаря ти, Ричард!

На Елайза Петрини от литературна агенция „Инкуел Мениджмънт“ ключова фигура от екипа, реализирал „Правилата на измамата“. Елайза е прекрасен читател и редактор. Безкрайно съм й благодарен за ценните забележки по ръкописа. Благодаря и на Сюзън Кобсън, Либи О’Нийл, Майкъл Карлайл и Ким Уидърспун от споменатата агенция.

Изпращам и благодарности на Питър Робинсън в Англия. На последно и най-важно място искам да благодаря на моята съпруга Сю и двете ми дъщери Ноел и Катя за любовта и подкрепата им. Вие осмисляте живота ми. Сю първа чете ръкописите ми. Осланям се на преценката й дали една книга се получава, или не. (Честно казано, доверявам й се за всичко.) Може би не ти го казвам често вкъщи, затова ще ти го напиша тук: „Скъпа, благодаря ти за отделеното време и внимание“.

Студеният полъх на извилия се над полето вятър понесе пеперудата във въздуха. Удивителното насекомо се стрелкаше насам-натам, издигаше се нагоре, после рязко се спускаше надолу. Красив екземпляр с яркожълти крила, нашарени с черна мрежовидна окраска — напълно различен от останалите в региона. И името му беше необичайно: Papilio Argus.

Пеперудата прелетя над охраняемия път, над оградата с високо напрежение и навитата на спирала бодлива тел. Зад оградата се простираше ливада, осеяна с полски цветя — поразително красиви с разнообразието и цветовете си. Никъде наоколо не се виждаха сгради — никакви къщи, плевни или каквито и да било постройки. Единствено купчините прясно разкопана пръст, които едва се забелязваха изпод цветния килим, напомняха за приключилата неотдавна работа.

Въпреки дългото си пътешествие, пеперудата не обърна внимание на цветята. Не потърси благоуханния им прашец и не вкуси от сладкия им нектар. Предпочете да отлети още по-високо, сякаш се хранеше от самия въздух.

Остана си там — искрящо жълто флагче на фона на синьо-зеленото небе. Не кацна да отпочине на някой лавандулов храст. Не пийна от никой от бързеите, които слизаха от суровите, величествени планини и лъкатушеха през плодородните пасища. Всъщност нито веднъж не дръзна да се отдалечи на километър от оградата. Стигаше й да кръжи над пъстрото поле, стрелкайки се назад-напред, ден след ден, нощ след нощ, без храна, без вода, без почивка.

Седмица по-късно от север нахлу свиреп вятър — nashi . Фучеше надолу през планинските проходи право към равнината, набираше мощ и помиташе всичко по пътя си. Пеперудата не успя да се пребори с безмилостната му сила. Обиколките й я бяха изтощили и направили уязвима. Извилата се вихрушка я завъртя във въздуха, запокити в земята крехкото й телце и тя повече не помръдна.

Патрулът, охраняващ частния път, забеляза жълто-черния проблясък в пръстта и спря джипа си. Приближи предпазливо и коленичи във високата до глезените трева. За пръв път срещаше подобна пеперуда. По-голяма от всички, които бе виждал досега. От копринената кожа на твърдите й крила се подаваха нащърбени парченца тънък като хартия метал. Мъхестият гръден кош бе разделен на две половини, съединени помежду си със зелена жичка. Озадачен, мъжът я вдигна от земята и внимателно я разгледа. Както всички, работещи на обекта, той бе преди всичко инженер и по неволя — войник. Това, което видя, го разтърси.