Пол Кристофър: Призракът на Рембранд

Файона Катрин Елизабет Райън, доскоро от Ню Йорк, а преди това от Кълъмбъс, щата Охайо, или Фин, както я наричаха приятели и близки, стоеше до прозореца на малкия си апартамент над ресторанта на Крауч Енд Бродуей в северен Лондон и гледаше Емир, собственика на магазинчето за тютюневи изделия от другата страна на улицата. Емир тъкмо вдигаше капаците и отваряше дюкяна за подранилите клиенти, които стояха подгизнали и мрачни на мокрия от дъжда тротоар и чакаха автобуса.

Разбира се, в Англия тротоарът не беше тротоар, а плочник; Бродуей не беше средище на театри, а обикновена улица; и не местните говореха с акцент, а Фин. Тя въздъхна и пресуши голямата чаша чай, който си беше приготвила с бързовара. Имаше вкус на препечени жълъди. Беше седем сутринта, април месец, и валеше. Естествено, че ще вали. В Лондон е така — ако не вали сняг, най-вероятно вали дъжд, без значение кое време на годината е.

Фин въздъхна отново. Лондон изобщо не беше оправдал очакванията й. След приключенията си в Ню Йорк и близките срещи със смъртта в Либийската пустиня и в дълбините на Карибско море, тя се беше настроила за период на сериозна научна работа в среда, пропита от култура и изтънченост. Работата й като сътрудник в престижната аукционна къща „Мейсън-Гудуин“ уж трябваше да гарантира изтънчеността, а животът в Лондон, който все още минаваше за светая светих на артистичния свят, трябваше да се погрижи за културната част.

Уви, не беше се получило. Да си сътрудник в отдела за работа с клиенти на „Мейсън-Гудуин“, означаваше да изглеждаш добре на високи токчета и с къса черна рокля, когато дойде време за поредния вечерен аукцион, да си проучил предварително колко е дълбок портфейлът на потенциалния клиент, колко държи на пиене и до каква сума е склонен да наддава; а денем — да носиш кафе, чай и бисквити на големите клечки в офиса, като на Отвратния Роналд, управителния директор на „Мейсън-Гудуин“, например.

Колкото до изтънчеността, в Лондон май имаше повече ресторанти „Макдоналдс“ отколкото в Калифорния, повече „Кей Еф Си“-та, отколкото в Кентъки, имаше си и своя версия на „Американ Айдъл“. Бургер и картофки в закусвалнята в „калифорнийски стил“ току под апартамента й струваха единайсет лири — двайсет и пет долара, като добавиш бакшиша. Не стига това, ами плащаше повече за двустайно апартаментче с обща баня и печка в Крауч Енд, отколкото за хубавия си малък апартамент в Манхатън. С две думи, да живееш в Лондон си беше пладнешки обир.

С поредната въздишка Фин намъкна шлифера си, грабна сгъваемия чадър от стойката до вратата и слезе по стълбите, за да се влее в тълпата, която чакаше автобус 42 и дългото спускане по хълма към далечната Темза и лондонското Сити.

Преди малко повече от две хиляди години малко селце се пръкнало на римски кръстопът западно от пристанищното градче Лондиниум. Това бил първоначалният Мейфеър — майски панаир — наречен така заради селския пазар и ежегодния езически празник, който се провеждал там всяка пролет.

Между 1720 и 1740 година цялото село било заграбено от рода Гросвенър и граф Честърфилд, който останал в историята с това, че носел палта с кадифени яки и изобретил тапицираната карета. В началото на деветнайсети век Мейфеър, с красивите си долепени къщи и двайсетината калдъръмени улици, вече бил най-модният жилищен квартал на Лондон.

До началото на новото хилядолетие кварталът преживял немалко трансформации, сред които няколко бомбени попадения през Втората световна, няколко срива на фондовата борса, които превърнали фамилните къщи в жилищни кооперации, и няколко икономически подема, които направили фасадните приземни помещения в най-скъпата търговска площ на планетата, за чиито безумни наеми се избиват гиганти, като британската перла на универсалните магазини „Фортнъм и Мейсънс“, та чак до „Прада“ и „Долче и Габана“.