Пол Кристофър - Призракът на Рембранд

Вече беше осем сутринта и след цял час в претоплените возила на лондонския градски транспорт в душната компания на другите претоплени пътници Фин Райън не беше в добро настроение. Настроението й не се подобри и от гледката на Отвратния Роналд, застанал пред орнаментираното писалище в стил Луи XV, което служеше за рецепция, и потънал в сладък разговор с Дорис Бойната брадва, която беше първата отбранителна линия пред всеки, дръзнал да навлезе в свещената земя на „Мейсън-Гудуин“.

Истинското име на Отвратния Роналд беше Роналд Ейдриън Депейни-Котръл, познат повече като Рони, а понякога и зад гърба му — като Лейди Рон. По собствените му думи Рони имал кръвно родство с кралицата, макар че така и не успяваше да обясни точно по каква линия. Имаше силен оксфордски акцент, магистърска степен по нещо, за което никога не говореше, изтъняваща черна коса, вечно влажни устни и интелигентни тъмни очи, които шареха постоянно. Имаше от онези кльощави телесни конструкции с халтави стави, които са създадени сякаш за скечовете на Монти Пайтън, но този му комичен вид а ла Джон Клийз или Икабод Крейн се смекчаваше от скъпите мокасини от телешки бокс, още по-скъпия раиран костюм и тъмносинята копринена вратовръзка с миниатюрни коронки като пореден намек за кръвни връзки с кралското семейство, за каквито, според Фин, Отвратния Роналд можеше само да си мечтае.

Рони и Дорис погледнаха към нея, и двамата с известно раздразнение, сякаш се е натрапила безсрамно, прекъсвайки интимен и важен разговор. Фин моментално се притесни, което беше и целта на занятието, а притеснението й също толкова моментално се изроди в негодувание. Снобизмът, който цареше в „Мейсън-Гудуин“, и вкоренената аристократична арогантност на англичаните започваха да й лазят жестоко по нервите.

— А, госпожице Райън, идвате на работа, виждам — каза Рони, сякаш беше закъсняла с половин час, което не беше вярно.

— А, господин Депейни-Котръл — отвърна тя с доза сух лед в тона си и с тежко ударение на „господин“, знаейки колко копнее Отвратния Роналд за нещо по така, нещо като „ваша светлост“, или „бароне“ или „милорд“ или дори нищо и никаквото „сър“. Мечтай си, помисли си Фин.

— Човек трябва да си закусва у дома си, госпожице Райън, а не да ръси трохи по бюрото си в офиса си.

Фин се зачуди колко ли „си“-та може да употреби Рони в едно изречение. Този тип наистина я дразнеше.

— Не и когато човек трябва да включва в сметката си едночасовото си пътуване с лондонския градски транспорт — отвърна Фин.

— Туутинг, нали? Степни?

— Крауч Енд.

— Крауч Енд. Мда. — Рони, разбира се, живееше в къща на Чейни Уок, обитавана някога от американския художник Джеймс Макнийл Уислър и неговата изтъкната майка, както пишеше на паметната плоча.

— Мда, наистина — каза Фин. Удостои Рони с най-неискрената си усмивка и му обърна гръб. Стигаше й толкова контакт с шефа за тази сутрин. Нищо чудно сметаната в изстиващото й кафе да се беше пресякла.

— И внимавайте с трохите, госпожице Райън! — извика след нея Рони, докато тя се качваше по стълбите към горния етаж.

— Добре! — извика на свой ред тя, без да се обръща. — Тъпанар — измърмори под нос. Стигна площадката и тръгна по коридора към офиса си.

Офисът на Фин беше по-скоро килер, един от многото подобни в задната, лишена от прозорци част на зайчарника от стаи и коридори, заемащ втория етаж на „Мейсън-Гудуин“. Но понеже бяха в Англия, не се казваше втори етаж, а първи етаж, а първият етаж се казваше приземен етаж, което звучеше логично, но въпреки това дразнеше. Да живееш в Англия понякога беше като да живееш в страница от „Алиса в страната на чудесата“ и това май също беше логично, защото Луис Карол не беше истинското име на писателя, а той не е бил наистина писател. Бил е англикански пастор и преподавател по математика в Оксфорд.

Англия беше странно място, пълно със странни хора. Според майка й, покойница от няма и година, Англия и Европа като цяло страдали от товара на твърде много история. Както се изразяваше тя: „Това ги прави малко нещо ексцентрични, скъпа. Склонни са да усложняват максимално нещата — всичко, от хората до порнографията. Цивилизационен проблем“. За порнографията Фин не знаеше много — информацията й се изчерпваше с обявите за платена любов с разнообразни специалитети, разлепени из всички телефонни будки — но онова за ексцентричните хора си беше съвсем вярно. Стигна до офиса си, изгълта кафето, изяде си кексчето и се постара да забрави за Рони и за всичко, което той символизираше, като за целта се зарови в работа.