Пол Кристофър: Призракът на Рембранд

Днес работата й се състоеше в това да прегледа каталози от минали разпродажби, да проследи ценовите трендове и да прецени кои от постоянните им клиенти може да се явят на търга в края на месеца. Търгът в края на април не струваше. Вместо да се съсредоточи върху някаква проста тема, да речем „Съвременни британски художници от периода между войните — 1918-1939“, априлският търг беше планиран като един вид пролетно почистване, което включваше какво ли не, от половин дузина картини от холандската барокова Делфтска школа, които бяха част от непродаден инвентар от петдесетте години, до един малък Сезан, който Рони беше задържал в очакване цените да се повишат.

Инвентар… мръсна дума в аукционния бизнес, но пък важна за сметка на това. Малко хора знаеха колко спекулативен е пазарът на произведения на изкуството. Всички големи къщи го правеха от стотици години — купуваха картини и други неща от свое име, а не по поръчка на клиент, а после, при нужда от пари в брой или при покачване на цените, ги пускаха за продажба и прибираха цялата сума, а не само комисионата.

Този април не правеше изключение — повече от половината обявени за продажба неща бяха от складовите помещения на горния етаж. Говореше се, че през последната година Рони е похарчил твърде много за картини със съмнителен произход. Фин например знаеше със сигурност, че Лейди Рон наскоро е купил бюст на Пиеро де Медичи от петнайсети век, изработен уж от съвременника на Леонардо Мино да Фиесоле, който се оказал съвършен фалшификат от Джовани Бастианини, датиращ от петдесетте години на деветнайсети век. Разликата между двамата скулптори беше като разликата между платината и чугуна. Финансовата загуба от грешката на Рони трябваше да бъде избита по един или друг начин. Не би посмял да продаде фалшификата като истински Фиесоле, затова най-вероятно щеше да го пробута като произведение на Ренесансовата школа, но дори и така загубата щеше да е грандиозна.

В дванайсет и половина вече беше прехвърлила клиентските файлове до буквата Д включително и излезе да обядва. Отиде да хапне пица в „Юропа“, защото не можеше да си позволи скъпарската ирландска яхния в близкия „Малигънс“, после се върна на бюрото си и се захвана с Е-тата. В четири вече съжаляваше, че не е пушачка — пушачите си имаха извинение да се измъкват за по цигара на чист въздух, а в момента Фин би убила човек за малко почивка на открито, нищо че продължаваше да вали. Спаси я телефонът. Обаждаше се Дорис от „приземния“. Както обикновено пискливият глас на рецепционистката й опъна нервите.

— Дойде един клиент. Носи пакет, вързан с канап. Казах му, че не правим незаявени оценки, но той настоява, че имал оригинален Ян Стеен. Пратих го при теб. Няма опасност да го сбъркаш, скъпа, облечен е с един от онези глупави суичъри с „Харвард“ отпред. Цикламен. И е с омърляни маратонки, освен това.

С други думи, не беше от онези, които биха носили холандски майстор от седемнайсети век под мишница. Гласът на Дорис звучеше презрително. Отървала се беше от досадника, прехвърляйки го на Фин.

— Американец ли е?

— Не, британец. Беше много настоятелен. Поиска да се види с господин Депейни-Котръл, но аз го уведомих, че ще трябва да се задоволи с вас, госпожице Райън. Оправете се с него, моля ви. — И затвори, преди Фин да е казала каквото и да било.

Логото на американски университет върху суичъра на клиента го беше препратило към нея. Тя провери набързо в базата данни за наличностите да види дали ще се появи нещо на Стеен. Появи се. Малка картина с танцуващи около майско дърво селяни се беше продала за близо един милион лири стерлинги — доста над един милион щатски долара. Ян Стеен винаги е бил печеливш художник, дори и приживе.

Две минути по-късно на прага на офиса й се появи човек. Точно както го беше описала Дорис — цикламен суичър с логото на Харвард, обелени маратонки и опърпан пакет под мишница, увит с амбалажна хартия и вързан с канап като онзи, с който по нейния край връзваха балите със сено. Освен суичъра и маратонките, тоалетът му включваше и изтъркани на коленете сини дънки. Определено не беше от типа клиенти, които стискат картина на Ян Стеен или друг шедьовър под мишница.

Е, Дорис беше пропуснала да спомене нещо, а именно, че този тип беше истински красавец, направо свят да ти се завие. Лицето му беше слабо и със слънчев загар, косата — гъста, руса и с избелели от слънцето кичури, тялото — на плувец олимпиец. Очите му бяха големи, сини и примигваха очарователно зад чифт очилца с телена рамка а ла Хари Потър. И мъжът, и пакетът бяха мокри от дъжда. Логично, предвид очевидната липса на чадър. Колкото до възрастта на красавеца, едва ли беше много по-голям от нея, някъде в средата на трийсетте.