Кристофър Райх: Правилата на измамата

Джонатан дръпна назад ръкава си и прегледа показателите на ръчния си часовник „Суунто“. Надморска височина — 2760 метра. Температура — минус 10 градуса по Целзий. Атмосферно налягане — деветстотин милибара. Ала непрекъснато се понижаваше. Гледаше цифрите и не вярваше на очите си — налягането падаше критично.

— Какво има? — попита Ема.

Джонатан напъха бутилката в раницата си.

— Виелицата тепърва ще се усилва. Трябва да побързаме. Сигурна ли си, че не искаш да се връщаме?

Ема поклати глава. Никаква самонадеяност този път. Само кураж.

— Добре тогава — съгласи се той. — Ти води, а аз ще те следвам. Момент само да оправя ремъците си.

Джонатан коленичи и се вгледа в купчинката сняг, която се свлече към върха на ските му. След секунди върховете им започнаха да вибрират… Той веднага забрави за ремъците си.

Внимателно се изправи. Над рамото му се издигаше северният склон на Фурга — отвесна тристаметрова стена от камък и лед с остър варовиков връх. Преспите, навявани от безспирните ветрове, бяха оформили в основата й широк снежен пояс, който изглеждаше крехък и нестабилен. „Бомба със закъснител“, както казваха планинарите.

Гърлото му пресъхна. Беше опитен алпинист. Катерил бе Алпите, Скалистите планини, а веднъж дори и Хималаите. Имаше доста критични моменти зад гърба си и бе излизал от тях невредим, за разлика от мнозина. Отлично разбираше кога има истински повод за тревога.

— Усещаш ли? — попита той. — Задава се лавина!

— Чу ли нещо?

— Не. Не още. Но…

Някъде там, над тях, откъм далечните върхове се разнесе гръм… Планината потрепери. Той се сети за снега върху Фурга. Дни наред кучешкият студ го бе вледенявал, превръщайки го в тежаща стотици тонове гигантска плоча. Това, което чу, не беше гръм, а пропукването на плочата и отлепването й от по-стария, хрупкав сняг под нея.

Джонатан впери поглед в планината… Веднъж беше попадал в лавина… Лежа затрупан в продължение на единайсет минути — потънал в мрак, неспособен да помръдне дори пръста си. Беше прекалено премръзнал да усети, че кракът му се е извадил от ставата и се е усукал така, че коляното му е на сантиметри от ухото му. В крайна сметка бе оцелял благодарение на приятел, който видял кръста от емблемата на униформеното му яке секунди преди лавината да го помете.

Минаха десет секунди. Тътенът замря. Вятърът утихна и наоколо се възцари зловеща тишина. Без да говори, той разви намотаното около кръста си въже и завърза края му за талията на Ема. Твърде късно беше да се връщат. Трябваше да се махнат от пътя на връхлитащата лавина. Джонатан обясни на Ема с жестове, че ще се движат към стената и тя трябва да го следва плътно.

— Разбра ли? — изкрещя той.

— Разбрах — отвърна тя, размахвайки ръце сред усилващата се виелица.

Джонатан насочи ските нагоре и тръгна. Скалната стена се издигаше отвесно, по продължението на склона. Той поддържаше енергично темпо и на всеки няколко крачки се обръщаше, за да се увери, че Ема успява плътно да го следва. Вятърът се усили и задуха на изток. Снегът удряше косо и се сплъстяваше в гънките на дрехите им. Джонатан не усещаше ходилата си. Пръстите на ръцете му изтръпнаха и се вкочаниха. Видимостта намаля от шест на три метра и съвсем скоро вече не виждаше по-далеч от носа си. Единствено паренето в бедрата му подсказваше, че се движи в посока нагоре и встрани от пропастта.

Стигна билото час по-късно. Изтощен, заби ските си в снега и издърпа Ема нагоре. Тя прекрачи ръба и се свлече в ръцете му. Мъчеше да си поеме въздух като изхвърлена на брега риба. Държа я в прегръдките си, докато успокои дишането си и събере сили да се изправи сама.

Тук, в седловината между двата върха, вятърът ги брулеше яростно, мощен като реактивен двигател. Небето обаче се бе прояснило и Джонатан успя за кратко да зърне долината, водеща към селцето Фрауенкирх и отвъд него — към Давос.

Приближи се до ръба и надникна. Надвисналата огромна пряспа се срути в улея между скалите като в асансьорна шахта.

— Тук долу е Роман. Ако успеем да слезем, ще сме в безопасност.

Мястото носеше името Роман — в памет на водача, убит от лавина, докато се спускал в улея. Ема ококори широко очи. Погледна към Джонатан и поклати глава.

— Прекалено стръмно е.

— Справяли сме се и в по-трудни ситуации.

— Не, Джонатан… погледни наклона. Няма ли друг начин?

— Не и днес. Ем, трябва да се махнем оттук или ще замръзнем до смърт.

Тя се приближи до ръба, надзърна предпазливо, ала в миг се отдръпна назад и сведе глава към гърдите си. После изрече колебливо: