Кристофър Райх: Правилата на измамата

— Най-напред ще шинирам крака ти. Искам да обездвижа костта. Не мърдай.

— За бога, Джонатан, според теб бих ли могла да се изправя?

Той се върна нагоре по склона да вземе ските и щеките й. Постави щеките от двете страни на крака й, отряза дълго парче въже, завърза пръчките в единия край и го омота около бедрото и глезена й. Коленичи до нея, подаде й кожения си портфейл и й нареди да го захапе между зъбите си.

После бавно пристегна въжето, докато щеките изпънаха счупения крак. Ема рязко пое въздух. Той завърза другия му край и завъртя тялото й с краката надолу по наклона. Като приключи, струпа под гърба й купчина сняг, за да я надигне в седнало положение.

— Така по-добре ли е? — попита той.

Ема сбърчи лице и по бузата й се търкулна сълза.

Той сложи ръка на рамото й.

— А сега сме готови да извикаме помощ.

Измъкна двупосочната радиостанция от якето си.

— Спасителна служба Давос — изрече той с гръб към вятъра. — Спешен случай. Ранен скиор от южната страна на Фурга, подножието на Роман. Край.

Никой не отговори.

— Спасителна служба Давос — повтори той. — Спешен случай. Нуждаем се от помощ незабавно. Отговорете.

Отсреща се чу силно пращене. Той опита отново, ала пак не получи отговор.

— Заради времето е — обади се Ема. — Смени канала.

Джонатан се прехвърли на друг канал. Преди години бе работил като инструктор и ски патрул в Алпите и беше настроил радиостанцията на честотите на всички възможни спасителни служби в района — Давос, Ароза и Ленцерхайде — включително полицията, Швейцарски алпийски клуб и REGA — швейцарската въздушна спасителна служба, наричани от скиорите и алпинистите „въздушни линейки“.

— Спасителна служба Ароза. Ранен скиор от южната страна на Фурга. Нуждаем се от помощ незабавно.

Отново никакъв отговор. Разгледа радиостанцията отблизо. Червената лампичка слабо примигваше. Джонатан я удари в крака си. Светлината примигна и угасна.

— Не работи.

— Ама как така? Видях те да я пробваш снощи.

— Тогава си беше наред. — Той включи и изключи апарата няколко пъти, но лампичката така и не светна повече.

— Може ли да е от батериите?

— Не ми се вярва. Вчера сложих нови. — Свали ръкавиците си и отвори апарата. — Кабелите са причината. Връзките към радиопредавателя са прекъснати.

— Свържи ги.

— Не мога. Не и тук. Не съм сигурен дали изобщо бих могъл, дори и да имах инструменти.

Той пусна радиостанцията в раницата си.

— Ами телефонът? — попита Ема.

— Няма смисъл. Тук горе няма никакъв обхват.

— Пробвай — настоя тя.

Екранът на мобилния му телефон показваше липса на сигнал. За всеки случай набра номера на REGA. Безуспешно.

— Нищо. Черна дупка.

Ема го погледна настоятелно и той разбра, че полага усилие да не избухне.

— Трябва да се обадим на някого.

— Не можем…

— Пробвай отново радиостанцията.

— Защо? Казах ти, счупена е.

— Просто го направи!

Джонатан коленичи до нея.

— Виж сега, всичко ще бъде наред — увери я той с възможно най-спокойния си тон. — Ще се спусна със ските и ще доведа помощ. Лавинният предавател ще остане у теб и лесно ще те открия.

— Не можеш да ме оставиш тук. Никога няма да намериш пътя обратно, дори и със сигнала от предавателя. Видимостта е не по-голяма от пет метра. Ще замръзна. Не можем… Аз не мога… — Гласът й изтъня. Отпусна глава в снега и извърна очи, за да прикрие сълзите си. — Почти успях да направя завъртането… последното… просто малко закъснях…

— Чуй ме. Всичко ще бъде наред.

Ема вдигна поглед към него.

— Наистина ли?

Джонатан избърса сълзите от бузата й.

— Обещавам ти — каза той.

Бръкна в раницата си, извади термос и наля на съпругата си чаша горещ чай. После взе ските й и ги заби в снега зад нея под формата на буквата Х, за да се виждат отдалеч. Свали якето си и го метна върху гърдите й, а шапката си нахлупи върху нейната така, че да покрива тила й. Накрая извади от раницата си одеялото за спешни случаи и внимателно го подпъхна под гърба й и около гърдите. На него пишеше „Помощ“ с големи оранжеви флуоресцентни букви. Предвидено бе за въздушни спасителни операции. Днес обаче тук нямаше да дойде хеликоптер.

— Наливай си чай на всеки петнайсет минути — каза той и стисна ръката й. — Не забравяй да се храниш и преди всичко — не заспивай.

Ема кимна. И вкопчи пръсти в дланта му.

— Не забравяй за чая — продължи той. — На всеки петнайсет…

— Млъкни и изчезвай оттук — каза тя. Стисна ръката му за последно и я пусна. — Махай се, преди да си ме изплашил до смърт.