Кристофър Райх: Правилата на измамата

В гръдния й кош имаше батерия в алуминиева обвивка, не по-голяма от зрънце ориз, с прикрепен към нея микровълнов предавател. С нокътя на палеца си обели кожичката на пипалото й и отдолу се показа сноп оптични кабели с дебелината на човешки косъм.

Не, трескаво разсъждаваше той. Не може да бъде. Не и толкова скоро.

Скочи и хукна обратно към джипа. В главата му нахлу порой от тревожни мисли. Търсеше обяснения, но никое от тях не се връзваше. Препъна се в някакъв камък и се просна на земята. Изправи се и продължи да тича към джипа. Всяка минута беше ценна.

Ръката му трепереше, докато се свързваше с командването по радиостанцията.

— Открили са ни.

Джонатан Рансъм почисти леда от скиорската си маска и впери поглед в небето. „Ако стане по-зле — помисли си той, — ще си имаме неприятности“. Снегът валеше все по-силно, ледена вихрушка брулеше лицето му. Познатите скалисти върхове, опасващи долината, се губеха изпод заплашително надвисналите облаци.

Катереше склона приведен, местейки ските една след друга. Залепените под тях подложки — имитация на тюленова кожа — му осигуряваха добро сцепление със снега, а благодарение на ремъците успяваше да поддържа прилично темпо на придвижване.

Беше висок, тридесет и седем годишен мъж с тесен ханш и широки рамене. Плътно прилепнала вълнена шапка скриваше преждевременно посивялата му коса. Скиорска маска предпазваше черните му очи. Виждаха се единствено решително стиснатите му устни и наболата, двудневна брада. Носеше старото си яке на ски патрул. Никога не излизаше в планината без него.

Зад него, облечена в червен анорак и черен скиорски панталон, съпругата му Ема пъхтеше по планинския склон. Движеше се в неравномерно темпо. Правеше по няколко крачки и спираше. Изминали бяха едва половината път, а тя вече изглеждаше на ръба на силите си.

Джонатан обърна ските перпендикулярно на стръмнината и заби щеки в снега.

— Спри там — извика той през свитите си на фуния длани.

Изчака отговор, но жена му явно не го чуваше от рева на вятъра. Навела глава, продължаваше бавно да се изкачва.

Той пое обратно надолу, пристъпвайки странично по склона. Беше стръмен и тесен, ограден от едната страна с отвесна скала, а от другата — с дълбока пропаст. В далечината под тях, кацнало върху планинския хълм, селцето Ароза от швейцарския кантон Граубюнден сякаш им намигаше измежду бръснещия сняг.

— Винаги ли е било толкова трудно? — попита го Ема, когато стигна до нея.

— Последният път ти ме изпревари до върха.

— Ала това беше преди осем години. Остарявам.

— Аха, на трийсет и две си истински динозавър. Изчакай да станеш на моите години, оттам нататък вече е лесно. — Извади бутилка вода от раницата си и й я подаде. — Как се чувстваш?

— Полуумряла — отвърна тя, подпирайки се на щеките си. — Време е да викнем на помощ шерпите.

— Объркала си държавата. Тук имат джуджета. По-умни са, но пък далеч не толкова силни. Ще трябва да се оправяме сами.

— Сигурен ли си?

Джонатан кимна.

— Просто си прегряла. Свали за малко шапката си и пий до насита.

— Да, докторе. Веднага. — Ема смъкна вълнената си шапка и жадно отпи от бутилката.

Джонатан я видя в спомените си отпреди осем години на същата тази планина. Първото им катерене заедно. Той — новоизлюпеният хирург, току-що завърнал се от първото си назначение в Африка от „Лекари без граници“; тя — своенравната английска медицинска сестра, която бе довел оттам със себе си като своя съпруга. Преди да започнат катеренето, я попита дали има опит.

— Малко — отвърна му скромно тя, ала на бърза ръка го разпердушини до върха, демонстрирайки умения на опитен алпинист.

Сега, след като се напи с вода, Ема прокара ръка през буйната си, медночервена коса и въздъхна:

— Така е по-добре.

— Сигурна ли си?

Тя се усмихна, но в лешниковите й очи се четеше умора.

— Съжалявам — отрони Ема.

— За какво?

— За това, че не съм във форма, че забавям темпото ни, че не идвах с теб през последните години…

— Не ставай глупава. Просто се радвам, че си тук.

Ема вдигна устни към лицето му и го целуна.

— Виж — каза той, малко по-сериозно. — Времето се влошава, май е по-добре да се връщаме.

Тя му подхвърли бутилката и възнегодува:

— Не си го и помисляй! Веднъж вече те победих по този склон. Само гледай как ще го направя отново.

— Колко пари си готова да заложиш?

— Ще се обзаложим за нещо по-хубаво.

— А, така ли? — Джонатан отпи от бутилката и се зарадва, че Ема отново се шегува. Откога не й се бе случвало? Повече от шест месеца ли минаха, откакто започнаха пристъпите на главоболие и тя се затваряше в някоя тъмна стая часове наред? Той не се сещаше за точната дата, знаеше само, че се случи преди Париж, а там бяха през юли…