Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Колин Рейли гледаше голямата ръка с благоговение: мургава, покрита с косми, ръка на възрастен, това бе и ръката на обичта. Ръката на баща му. Белите пръстчета на момчето бяха пъхнати в нея, спокойни, уверени.

Летяха. Кабината бе изпълнена със светлина. Някъде долу, вляво, бе Азия. Обърна се така, че да може да погледне през илюминатора на скаймастъра. Знаеше, че е скаймастър, но Роуз, стюардесата, му каза, че самолетът се наричал How Easy Angel по буквите на регистрационния му номер HEU . Когато си седемгодишен и все още се боиш да летиш е хубаво да знаеш такива неща.

Наблизо летеше и друг самолет. Не бе скаймастър, нито HEU. Бял, с голяма червена звезда, изрисувана отстрани и с червен нос. Колин се усмихна, помаха му със свободната си ръка.

Но другият самолет изчезна.

На Колин му се искаше да каже нещо на мъжа с голямата мургава ръка. Но преди да успее да заговори, се появи цветето. То разцъфна в борда на самолета, до краката на Колин. Първо бе един черен кръг, сетне листенцата му се разтвориха навън от сърцевината му. Бум! — избумтя цветето. До него, малко по-високо се появи второ цвете — Бум! Бум!

Шумът в кабината изведнъж се усили. Гласове. Един от тях крещеше: Мейдей! Мейдей! 1Губя височина! Двигателят гори! Някой викаше. Колин почувства как изведнъж се наклониха рязко напред, сякаш в неуправляем остър завой. Още цветя, цветя навсякъде, в тавана над него, до седалката му, огромни, злокобни цветя, които изпълваха кабината с остър мирис.

Нещо тъмно и тежко се надигна пред Колин и той отвори уста да изкрещи, но ужасното нещо го задави; чу пак Мейдей! Мейдей! , а с ъгълчето на окото си, преди светлината да изчезне напълно, видя огнените езици, обхванали крилото, вече почти вертикално, Падаме! Падаме в морето!

Когато тъмнината се стовари отгоре му, Колин изкрещя с все сила.

20 юли 1984 година, полунощ

Оксфорд

Трийсет години по-късно Колин Рейли скочи като ужилен в леглото. Сърцето му биеше до пръсване, в устата му горчеше; в банята, бързо !

Отпусна се над мивката, опита се да повърне, но не можа. Вода, много вода — наплиска лицето си, изплакна уста. Студена морска вода, Не! Не! Не!

Потърси опипом шнурчето, с което се палеше лампата над огледалото. О, Господи: очите му бяха кървясали, изпълнени с ужас, измършавели, хлътнали бузи; Господи, помогни ми, някой да ми помогне !

Бавно, съвсем бавно, сънят му избледня. Поемаше дълбоко дъх, пийна още вода, изми се. Студената светлина, усилена от блестящите плочки, не бе благосклонна към него, но поне му даваше възможността да разбере къде се намира. Не беше в самолета, високо над Азия. Не беше на седем години. Колин Рейли, преподавател по право, се взираше в собственото си изображение, гледаше как полека-лека то се превръща в нещо познато.

Върна се в спалнята и дръпна завесите, за да погледне в хубавата, обляна в лунна светлина юлска нощ. Някъде наблизо избръмча и млъкна мотоциклет и Ифли роуд потъна в гробовна тишина.

Колин премина на пръсти по коридора към втората спалня. Отпървом не можеше да види нищо, сетне очите му свикнаха с полумрака и от него се появи свитата, с неясни очертания фигурка с познатата му топлина.

Колин се промъкна до леглото и погали челото на Роби с кутре, което леко трепереше. Кожата на момчето бе влажна, дишането му — едва доловимо; бе все едно, че гледаше в дълбокия басейн на съня, на чието дъно спеше спокойно и мирно синът му.

Скоро светът ще нахлуе в този покой и ще разтури онова, което той, Колин, скромно се надяваше да построи. Миналата седмица, когато пра чаршафите, забеляза петно с неправилни очертания, по-бледо в средата, с по-тъмни краища; в първия миг не можа да повярва на очите си… а сетне се засмя високо. Роби бе четиринайсетгодишен, разбира се: може би дори бе позакъснял. На четиринайсет. Вече .

Въздишка се отрони от устните на Колин, той поклати глава, беше му забавно от безславния му опит да потърси ново начало чрез сина си. Търсене, присъщо на всеки родител, откак Адам е отхапал от ябълката.

Възнамеряваше да си легне отново, след като се увери, че синът му е добре, но ето че седеше на пода, без да съзнава как се бе озовал там, а кутрето му галеше челото на Роби. Момчето се закашля, изви гърба си, сетне крайниците му намериха естественото си място на леглото, без да напуска дълбокия сън, в който бе потънало.