Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Бяха в простичко обзаведена хотелска стая, в която миришеше на старо ядене и на спрей за освежаване на мебели. Този хотел — евтин, чист и в тихия район на Блумсбъри — беше често посещаван от професори и учени, но не бе кой знае колко подходящ за работни срещи, а и във всеки случай Рафаел (или Рафул , както бе по-известен!) обичаше да се разпусне.

Отвори малка метална кутийка, лапна бяла таблетка и я остави да се разтвори под езика си.

— Киселини — рече и се потупа по стомаха. Думата му бе придружена от бързо повдигане на дясното рамо и едва забележимо намигване: типичните за Рафул Шарет маниери. Честно казано, не му бе необходимо да знае паролите за деня, за да се идентифицира; никой не изпълняваше Рафул така, както самият Рафул. Ето защо наричаха това — както старшите офицери в Мосад (а и палетата, които пък искаха да направят впечатление), — да изпълниш Рафул .

Мемунех 2бе бесен, никога не си виждал такава ярост.

И как се справи Бени?

О, просто изпълни един Рафул.

Таблетката бавно се разтваряше; беше отвратителна на вкус, но след като от години носеше язвата си, Рафул почти не й обърна внимание. Това, че взе лекарство, трябваше да отвлече вниманието на Игал от телефонния разговор преди малко, пък и вкусът й бе по-добър от острата болка, това го знаеше съвсем сигурно. Беше на петдесет и осем години в тази ясна лондонска лятна нощ и тъй както обичаше далеч по-малко неща, отколкото като бе двайсетгодишен, така и се безпокоеше дори за още по-малко. Коремът, по който се потупа, най-сетне бе започнал да изпъква под ризата му и не бе тъй корав, както някога; мустакът, който разсеяно поглади, бе по-скоро бял, отколкото прошарен; лицето му бе заприличало на географска карта със спуканите кръвоносни съдове и бръчките си; но това изобщо не го вълнуваше. Най-много само да изругае.

Обаче много го вълнуваше да не би мъжът, който седеше срещу него, наполовина по-млад, да разбере за язвата му. Рафул Шарет бе директор на Отдела за оперативно планиране на Мосад и имаше да свърши още нещо, преди да са го шитнали в пенсия. Затова се бе научил болката да не се изписва върху лицето му, хранеше се леко, тренираше всеки ден, а тъй като бе емоционален човек, направи усилие да се стегне, да потисне свиването на стомаха и болките в сърцето, които нямаха нищо общо с язвата му; тъй като отмъщението е блюдо, което е най-вкусно студено, а тъкмо това му предстоеше да направи, преди да са открили, че вече не става, че е болен и че трябва да го пенсионират: той трябваше да отмъсти.

— И така — подхвърли небрежно, — Мащехата. Бъди добро момче, Игал, и ми разкажи за нея.

По-младият мъж отвори картонена папка, но не погледна в нея.

— Лейла Ханиф, псевдоним Мащеха, най-скорошно фалшиво име Сюзана Дюклерк, последно известно местонахождение Бахрейн. Терористка с голям успех, притежаваща рядката комбинация от грижливо, методично планиране и дръзко изпълнение. Безстрашна, храбра. Тази жена ми харесва, Рафул.

— Аз я обичам , тази жена, Игал, тъй че продължавай.

— В момента е номер две в нашия списък Б , след Илич Рамирес Санчес; да бъде ликвидирана при откриване, без да се търси разрешение от висшестоящите. Аман докладва, че планира да отвлече самолет някъде над Персийския залив по молба на Иран, в опит да бъдат освободени граждани на тази страна, задържани в Ирак.

— Полет NQ 033 . — Гласът на Рафул бе сънлив. — От Лондон до Манила, през Бахрейн и Куала Лумпур.

Мъжът на име Игал бутна папката към Рафул.

— Виждал съм я — отказа предложената папка Рафул. — Аз съм го започнал това досие.

— Добре, а ето нещо, което не си открил.

Игал посегна не към папката, а към вътрешния джоб на сакото си. Рафул си позволи да разшири очите си, да инсценира изненада, но знаеше какво бе това, какво би трябвало да бъде, нямаше да подпише, дори и за да достави удоволствие на сина на Авшалом Газит (Господ да го благослови и да го пази!), седнал срещу него.

— Какво е това, Игал? А?

— Разписка за онова, което си поискал.

— И какво съм поискал?

Игал не му отговори с толкова много думи. Вместо това извади от джоба си някакъв предмет, сви го в шепа за миг, да го разгледа и най-накрая го бутна по масата към мъжа срещу себе си.

Запалката бе златна и носеше емблемата на известна марка. Докато Рафул я разглеждаше, Игал отговори:

— Внимавай. — А сетне добави бързешком, сякаш да прикрие нервността си. — Защо ти е потребно това нещо?