Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

— Да, но предимно за Австралия. Нямам търпение за Мелбърн, тате.

Роби искаше да каже: за Селестин . За майката на майката на моята майка, която е заминала и повече не се е върнала. За корените ми, за миналото ми, за самия мен. След като Колин си формулира тези въпроси, се почуди какво ли щеше да каже на прабаба си момчето за Лейла, след като се срещнат. Сигурно си е приготвил нещо: нещо, с което да прогони гнева, който изпитваше към баща си, към майка си, към несправедливия свят, който позволяваше да се случват подобни неща.

Колин не знаеше как се бе справил Роби с напускането на Лейла. Не можа да намери начин да попита.

— Селестин много ще ти хареса — рече рязко. — Тя е красива, забавна, човек не може да не я обожава.

— Тогава ми се иска да не се мотаем из Куала Лумпур — Колин бе поканен да преподава в Сидни. От Оксфорд му дадоха академичен отпуск без колебание. Но и колеги от Куала Лумпур, решени да се отплатят за гостоприемството му, го бяха поканили да погостува при тях. Когато пристигна самолетният билет и видя, че бе за бизнес класа, това му се стори като поличба. Колин размени билета за два в туристическата класа и реши да вземе сина си на най-страхотната ваканция в живота му.

А и двамата се нуждаеха от ваканция. Не бяха почивали от две години, след като Лейла изчезна завинаги от живота им.

— А сега вече ставам — рече Колин и острият му тон стресна Роби. — Би ли взел подноса? Благодаря.

Изгледа как синът му изнася подноса от спалнята. Ръцете и нозете на сина му бяха прекалено големи за останалата част от тялото му, имаше нужда да понаедрее малко; природата, след като му бе давала всичко от себе си с години, сега изглежда бе спряла да си поеме дъх и го остави дългурест и слабоват. На своите четиринайсет години обаче той не даваше признаци, че достига онзи период на навъсеност, който щеше да дойде: емоционалното му развитие изглежда вървеше в крак с физическото, на тласъци и нови стартове. Зрелостта идваше със своето си темпо; през последните две години Колин се бе научил да не изнасилва събитията.

Спусна крака от леглото и педантичното му съзнание му напомни, че не бе излъгал сина си за телефона. Наистина никой не бе звънил.

Роби седна до баща си и зачете по картата.

— Четвъртият изход. Остават още два. Сетне излизаш от магистрала М4 и вече си в отбивката.

След като Колин не отвърна нищо, Роби се усети, че приказваше прекалено много. В един миг усети онова тежко, ядно чувство, досущ като началото на главоболие, но то премина. Днес беше прекалено хубав ден, за да си го разваля с нещо подобно.

Искаше да зададе въпросите, които бе формулирал наум, но те надигаха глави като бойни ракети. Ако ги изстреляше, някъде по средата на разстоянието между езика му и ушите на Колин бойните им глави щяха да се активират и щяха да притежават необуздаема разрушителна сила. А може би моментът бе подходящ, помисли си той. Татко му изглеждаше спокоен, закуската наистина му хареса. И в сравнение с всички останали татковци, той бе тъй невероятен. Досущ като човешко същество, можете ли да си представите? Винаги на линия, е, поне повечето време, наистина. Бедата бе в това, че днес щяха да летят, а поради кой знае каква причина баща му не обичаше да лети.

Ако Роби искаше да попита за Лейла, трябваше да избере момента много, много внимателно.

— Тате?

— Какво? Нали каза още две отбивки или…

— Две. Тате, досега не успях да ти благодаря като хората за това пътуване.

Колин се усмихна.

— Няма нужда. А и освен това вече ми благодари.

— Искам да кажа, че можеше просто да ме хвърлиш на Мюриъл, нали разбираш?

Мюриъл бе майката на Колин — истинска досадница.

— Жестоко и незаслужено наказание, старче; забранено е от конституцията.

Роби се засмя.

— Майките понякога могат да са много жестоки. — Пауза. — Нали?

Мълчание.

— Тате, аз…

— Пети изход, страхотно, следващият е нашият. Все още разполагаме с маса време.

Колин се взираше в огледалото за обратно виждане с необичайна напрегнатост, сякаш следващият ги камион се бе превърнал в динозавър.

Роби се взря в книгата с карти, разтворена на коленете му, търсеше алтернативен маршрут и не го намираше. Искаше да говорят за майка му. За Лейла. Когато тя изчезна, отпървом я намрази; що за чудовище е онова, което ще изостави семейството си? Освен това и плака, много плака. Вече не я мразеше, но имаше неща, които трябва да узнае . Например: защо мама и татко са се развели? Нима вината за това, че родителите му не са се разбирали, е негова?