Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Остави тюлената завеса да се изплъзне от ръката й, устните й се свиха презрително, като си спомни шумните европейци, които бе видяла да се изсипват предишната вечер от бара. Е, имаше и правоверни, с червено-бели чалми, със саудитски акцент — толкоз котараци в търсене на отдушник за небогоугодните си жажда и похот. Измет… но доходна измет, много доходна даже, винаги готова да плати за смъртта и разрушенията, които Лейла въздаваше — поръчките на саудитците винаги носеха добри доходи.

Арабите в бара не бяха истински араби, досущ като онези псевдопринцеси, които често обсаждаха Хамра — търговският район на Бейрут от нейното детство — и се мъчеха безуспешно да подражават на европейската аристокрация.

Сребърната каничка за кафе бе студена. Позвъни на обслужването по стаите и направи поръчката си с минималния брой думи. Тъй като не бе говорила цял ден, гласът й се стори чужд и на самата нея.

Тези хора не бяха истински араби. Те дори не бяха истински хора .

Някога бе съществувала една къща, където живееха и се обичаха истински хора.

Ярзе, с изглед към крайбрежната улица на Бейрут, с недоразвитите му небостъргачи, с червените керемиди на покривите и белите стени на къщите, оцелели сред бетона. Триетажна къща с Г-образна форма, наричана Хариф . На арабски — есен; намираше се недалеч от официалната резиденция на американския посланик; завиваш от пътя и минаваш през винаги отворените порти от ковано желязо, изкачваш се по стръмната алея, която се вие спираловидно досами дъбовата входна врата. Вътре — хладина и покой. Покритият с изящна мозайка под те мами навътре, минаваш покрай много врати, всичките отворени, винаги отворени, за да стигнеш до френските прозорци в дъното, които гледат към градината.

Лейла се връща от училище, прекосява тичешком цялата къща, неспособна да види нищо друго, докато не изскочи отново на ослепителното слънце. Но това е нейното лично слънце — дядо й, седнал под дървото джакаранда в люлеещия се негов трон до мраморния басейн, задрямал е, не усеща как сенките от листата пробягват по лицето му; Дядо! — ще изписка тя, той ще се сепне тъй силно, сякаш по тялото му е минал електрически ток, ще остави книгата (винаги имаше книга) да падне от скута му, заедно с дебелия абаносов бастун със сребърна дръжка; ще се наведе да ги вземе, но Лейла винаги го изпреварва, избутва всичко настрани в стремежа си да се настани в скута на стареца, да обвие с ръце врата му и да зарови лице в сивата му брада, която ухае на латакия и на португалски парфюм.

Сетне ще дойде Азиза, скръстила ръце както винаги; слугинята Азиза, навярно някъде съществуваше документ, в някой регистър или министерство да речем, където професията й е записана като слугиня , защото не можеш да определиш службата й като обичана . Но може би не. Лейла се надява да не е така. Знаеше, че дядо сигурно бе проявил достатъчно такт, за да я впише като леля , защото такъв си беше той. Азиза ще го смъмри за молбата му за купа ягоди или парче от онзи чудесен млечен шоколад от Нестле , който само той знаеше откъде да купи; Чух, че днес била ужасна в училище — ще изроптае Азиза. — По английски има тройка, mais c’est affreux! 6

Тогава дядо ще склони патриаршеската си глава на една страна, само с пет градуса, ей така , и ще придобие изражение сякаш иска да заплаче, Азиза ще вдигне високо ръце в знак на отчаяние, преди да се оттегли и да донесе онова, което дядо е поръчал.

И докато ядат заедно — тримата, разбира се, Азиза — също, може да се върне Халиб и в един момент Лейла ще намери сили да остави дядо и да се втурне към брат си, който ще я вдигне и ще я завърти. Сетне той ще седне в краката на дядо, ще положи глава на коляното му, а дядо ще им разкаже някоя от историите си. За младостта си, когато бил пират в Малака. Или когато бил търговец в Африка и чернокожите искали да го изядат, но той избягал с помощта на красива робиня. Не толкова красива, колкото баба ви, но почти толкова, почти! А понякога ще чуят звънчето на входната врата, значи идваше гост; Стойте — ще рече Азиза — аз ще отворя! Старата жена ще забърза непохватно, нетърпелива да узнае кой е дошъл. И ще отвори вратата. Да. Азиза я отваряше, защото това бе правилото.

Чу се звънец; не в къщата в Ярзе, с изглед към синьото Средиземно море и финикийския златен град, а тук, в Бахрейн, в тази утрин на влажна мъгла и на спомени.

Раздвоена между два свята, Лейла остана известно време неподвижна; сетне отиде до масичката и взе чантата си. Отвори я да провери дали пистолета й Р7 е на мястото си, след което бавно отиде до вратата.