Ридли Пиърсън: Кръвта на Албатроса

Мъжът, чернокос и красив във взетия под наем смокинг, разговаряше със спокоен тон със семпло облечената дама срещу себе си. За последен път бе носил смокинг по време на вечеря, организирана от Държавния департамент толкова отдавна, че вече бе забравил как се прави възел на вратовръзката. Плодът на усилията му висеше усукан под адамовата му ябълка, готов всеки момент да се развърже.

Очите с леко отпуснати клепачи на младата жена бяха засенени от косата й с цвят на какао — накъдрена и дълга до под раменете. Брадичката й беше грубичка и доста издадена, а носът й — малък и като че не на място на това лице, но шията й беше дълга и красива. Роклята й с цвят на слонова кост леко проблясваше на светлината на свещите и я обгръщаше плътно чак до раменете и разпилените по тях непретенциозни къдри, които обаче изглеждаха импозантни благодарение на безупречната й стойка.

Навсякъде из банкетната зала на хотел „Регенсбург“ се водеха оживени разговори, като от време на време виното в чашите проблясваше, разлюляно от неочаквано движение на нечия ръка в подкрепа на словесен аргумент. Из въздуха плуваха подноси с гъши пастет, пилешки бутчета и различни торти, носени от ловки сервитьори с бели ръкавици, и кацаха върху масите. Постоянните посетители на „Регенсбург“ току-що бяха изслушали рецитал и нечии крака леко потропваха под масите в такт с някоя все още звучаща в съзнанието им понравила им се мелодия.

Що се отнася до това какво ставаше от другата страна на прозорците на хотела — сгъстяващата се тъмнина на ранните вечерни часове постепенно обвиваше града, подсилвана от надвисналите буреносни облаци, тласкани от вятъра откъм Чехословакия на изток. Приглушеният грохот на далечни гръмотевици и мълниите на светкавиците, блясващи на хоризонта, предвещаваха летен дъжд. Спорадичните пориви на вятъра разлюляваха червените мушката, засадени в ярко боядисаните продълговати дъсчени саксии пред хотелските прозорци — единственият цвят, по-различен от еднообразните сиви фасади на сградите, следващи линията на тесноватите павирани улици. Вятърът разпиляваше короните на дърветата, навеждайки клони и обръщайки листа, а под тях пешеходците забързваха ход.

В банкетната зала мъжът отново се извърна към компаньонката си и попита:

— Знаеш ли как да стигнеш до гарата, Шарън?

Тя сви устни.

— Без проблем ще я намеря, Брайън. Няма защо да се притесняваш за мен.

— Да можех и аз да споделя поне част от твоя оптимизъм.

Шарън изобщо не се безпокоеше. Брайън се беше представил добре: и двамата бяха гости на хотела, и двамата — американци; съвсем нормално беше да я потърси в салона, където се изнасяше рециталът. После я беше съпроводил до изпълнилата се с гости на хотела банкетна зала. Със своя смокинг той отлично хармонираше с обстановката. Тя го изгледа със сияеща усмивка. Докато поднасяха първото ястие, й беше доверил необходимата информация. Сега оставаше само да й предаде снимката. Нямаше причина да се безпокои. Утре щеше да пътува с влака за Париж.

Той отпи от чая си, поглеждайки я над деликатната рамка на красивата чаша.

— Изглеждаш в отлична форма. Най-вероятно, защото редовно спортуваш.

— Точно така — кимна тя и допълни: — Благодаря ти.

— И здравето ли ти е така великолепно, както и видът ти?

— Надявам се — предположи тя.

— Това е чудесно. Аз не съм се чувствал добре от седмици. Смятам, че е от храната. Твърде много месо и картофи. И постоянно само това. Очаквала ли си, че германците ще са чак толкова неразумни? — И без да дочака отговора й, той продължи: — Твърде много месо. И много малко зеленчуци. — Отново за миг втренчи поглед в нейния. — Обзалагам се, че ядеш много плодове и зеленчуци.

Тя кимна. Изведнъж той й се стори по-нервен от обикновено, вниманието му като че беше раздвоено. Това й подейства доста смущаващо.

— Съсредоточи се върху двамата на вратата. Не ги виждам добре. Опиши ми ги.

Думите му бяха съвсем изненадващи за нея — сторило й се беше съвсем естествено, че за пореден път беше вперил поглед в отраженията на залата и присъстващите в тъмните прозорци. Тя се загледа уж небрежно над рамото му по посока към фоайето. При нормални обстоятелства двама мъже, делово облечени, едва ли биха привлекли вниманието на някого; всички останали обаче бяха в официални облекла. А тези двамата приличаха на бурени, изникнали ненадейно насред добре поддържана градина. По-високият внимателно оглеждаше всеки от гостите. Леко присвитите му очи срещнаха любопитния й поглед и спряха скоростния оглед. И тя остана загледана в него. После му се усмихна и сведе срамежливо очи. Пое салфетката и я поднесе към устните си.