Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

Изгорял бушон. Брайън се разпадаше просто пред очите й. Разбира се, трябва да им доложи и за това. Съзнаваше и че състоянието, в което се намираше, може и да обезсили важността на информацията му пред очите на висшестоящите.

Тя му се усмихна — с покровителствена усмивка — и протегна ръка, за да успокои постоянно потропващите му пръсти. Правило номер едно: успокой партньора .

Той рязко дръпна ръката си и я отпусна в скута си. Изглеждаше изплашен.

— Може би е по-добре да си тръгваме — предложи тя, усещайки как безпокойството обзема и нея самата.

Искрено завидя на жената, която бе седнала през две маси — изражението на лицето й беше така безметежно, а тя самата изглеждаше загрижена единствено за съдържанието на чинията си. На фона на приглушената светлина й се стори, че се намират на неизмеримо разстояние една от друга.

— Може би е по-добре да си тръгваме? — повтори Шарън.

— Не, още не — отхвърли категорично предложението й той.

Тя отдръпна ръката си с бавно провлачено движение от мястото, на което доскоро беше потропвала неговата ръка, и попи устни с крайчеца на салфетката си. После каза:

— Брайън, няма защо толкова да се безпокоиш.

— Това е той! Високият мъж е един от помагачите им. Дошъл е за мен.

— Помагач ли? Брайън, има ли още нещо, което да не знам? — Изрече го с тон, с какъвто една майка би се опитвала да се справи с провинилия се син.

Той заломоти:

— Първо една фирма, после друга фирма, трета фирма. Много, много фирми.

До мястото, където се бяха насъбрали капчици пот под долната му устна, вече се бяха образували цели вадички. Едната заливаше и брадичката му.

— Една кутия, после втора кутия, и още една, и още една. Просто безплатни мостри. Само едни безплатни мостри.

Беше чела, че когато влуденото съзнание най-накрая пробие стената, издигната между истинската и фалшивата самоличност, то ще се опита да се закачи за действителността чрез нещо познато . За Брайън това се бяха оказали безплатните мостри.

Той продължи:

— Стигаш до края на алеята. Дърветата продължават по другата алея, а Сам Кейн гори листа. Отиваш до пощенската кутия и я отваряш. Вътре има кутия, а в нея — друга кутия. Кутия от сапун за миене на съдове или може би омекотител при пране…

Преди малко беше само загрижена за състоянието му, сега то направо започваше да я плаши . Как да го изведе оттук? А той продължаваше:

— … или зърнена закуска. Зърнена закуска за деца. „Капитан Крънч“. Или „Замразени ядки“. — Вдигна глава. — Не, „Тони Тигърът“. Стррррахотни са!

Те са го дрогирали, помисли си тя, докато той продължаваше да реди думи без връзка. Изпаднал е в стрес, без всякакво съмнение е, но и са го дрогирали. Тя отмести очи от безжизнения му поглед към чиниите върху масата им. Почувства се някак по-добре. Е, добре, как са успели да го дрогират? Чрез солта ли? Или черния пипер? Не.

Той повиши глас и разпери ръце, за да илюстрира по-добре обхваналия го ентусиазъм, когато от устните му се изплъзна думата велосипед и се превърна в основна за по-нататъшните му бръщолевения. За него и сестра му, които веднъж наели велосипед тандем, докато били на почивка с родителите си на Бермудските острови.

Да не би пък в предястието му нещо…? Едва ли…

Някои от гостите, насядали на съседните маси, не криеха притеснените си изражения и разменяха многозначителни погледи помежду си. Какъвто и да беше наркотикът, той явно в този момент вече забавяше своето действие. Тя предположи, че най-вероятно е смес от амфетамини и средни по сила халюциногенни вещества.

— Господи! — изкрещя той. — Съвсем съм се побъркал.

Възрастна жена от съседната маса тежко въздъхна.

— Брайън — обърна се към него Шарън със спокоен тон.

Беше грешка, но тя го осъзна доста късно. Той беше стигнал твърде далеч и вече не беше Брайън. Брайън вече не съществуваше, освен може би в нечия папка. Истинското му име беше Робърт Сакс. Тя пое чашата му с чай, поднесе я към носа си и я подуши: нямаше начин да се разбере.

Лицето му се зачерви. Дишането му стана затруднено. Тя го сграбчи за ръката.

— Хайде да си ходим.

Той се дръпна с всичка сила назад и столът му се заклати. Посегна с ръка да намери стабилна опора, но успя да се хване само за крайчеца на покривката. Столът му политна назад, последва го покривката, а заедно с нея и всичко, което беше върху нея.

Шарън рязко се изправи; столът й също се прекатури назад. Тя се втурна към Брайън, плътно прилепналата й рокля доста ограничаваше движенията й. Пръсналата се храна го покриваше целия и при други обстоятелства този факт би предизвикал само усмивки. В лице той приличаше на юноша, но изразът на очите му издаваше, че е зрял мъж. Досега не й се беше случвало да вижда някого да умира, но разбираше, че точно това предстои. Той протегна ръка към нея и хващайки я за косата, я притегли към себе си. Възрастната жена от съседната маса се развика сякаш нея бяха уловили за косата.