Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

— Ами… всичко вече е заето. Даже си направих труда да се обадя в бар „Среща“. И там програмата е запълнена.

— Съли би трябвало да си изпълнява своята част от споразумението. Ние първи бяхме наети. И грешката си е чисто негова. Защо точно ние да сме тия, дето ще са минати. Поне можеше да ни плаща някакъв процент.

— Като нямаме договор?

— Някога да сме подписвали договор със Съли?

— Какво искаш? — Джоко приключи с поничката си и облиза устни. — Значи за първи път през тези десет години ни се падна да почиваме на Деня на труда. Кой би се оплаквал при това положение?

— Аз. Защото става дума за принципа . Освен това ми трябват пари.

— А не ти ли трябва и някой богат чичо да умре?

— Виж ти от кого го чувам.

— Да не би да риташ срещу такъв късмет? На мен ми се падна, защо да не ти се падне и на теб? Никога не знаеш какво те очаква занапред. Ей това е най-вълнуващото в дяволския му живот. Аз извадих късмет. Защо и на теб да не се случи?

— Като говорим какво ни очаква занапред…

Джоко проследи посоката на погледа на Джей. Жена, русокоса, с хубави крака и зашеметяващо полюшваща бедрата си, се беше запътила към тях по кея.

— Което значи…

— Тази се записа за уроци по ветроходство, започва от утре. — И Бекър изви вежди. — Е, сегашната ми работа си има и предимства, ако искаш да знаеш.

Блондинката ги наближи и Джей подхвърли:

— Здрасти.

— Здравейте — изрече тя, докато ги отминаваше; усещаше се немският й акцент.

Джоко я гледаше като влюбен пубертет. Прошепна:

— Запознай ме.

И двамата не откъсваха поглед от фигурата й в гръб, докато тя се отдалечаваше по кея надолу. Люлеещата й се походка изобщо не беше преднамерена. Това и не й беше необходимо. Всичко в нея беше абсолютно съразмерно и работеше в пълен синхрон като идеално настроена машина. Гледана в гръб, тя притежаваше дълги крака и стегнати хълбоци; тялото й изглеждаше силно, плешките й изпъкваха изпод загорялата й кожа всеки път, когато размахаше ръце. Банският й беше светлосин и много оскъден.

— Ами Линда?

— Какво ами Линда ? Само ще давам уроци по ветроходство на тази мадама, Джоко. Няма да се женя за нея.

И Бекър поклати глава.

— Опитай се да го обясниш на Линда — не се отказваше Джоко. — Още щом я зърне, пиши се загазил с двата крака.

— Линда е минало.

— Което значи…

— Неясно ли се изразих?

— А да не би аз да се изразих неясно? Чувал съм те да го казваш стотици пъти.

— Да, обаче сега го мисля наистина.

— И това си го казвал.

— Добре, какво искаш още да ти кажа?

— Ами просто трябва нещо да предприемеш.

— Значи според теб да кажа на Линда да се пръждосва, така ли? — Джей поклати глава, на лицето му се беше изписало огорчение. — Вече съм го пробвал.

— Май си под чехъл — изкара го на речитатив Джоко.

— О, я стига!

— Това най-вече исках да ти кажа и ти го казах.

Джей се изправи.

— Е, да се връщам вече на работа.

— Извинявай — вметна Джоко.

Джей се извърна към него, но преди да му отговори, за миг замълча.

— Много е сложно, Рокс. Уж чувствам едно, пък върша друго. Не ми харесва , че ще я нараня.

— Да нараниш? Нея? Стегни се най-сетне и се дръж твърдо. И стига си мълчал. Аз харесвам Линда. Знаеш го. Обаче тя се държи свински с теб. — Той също се изправи. — Повече не ви се бъркам.

Джей го гледаше слисан.

— Виновен съм, признавам — промълви тихо.

— Ще се върна към пет. В пет и петнайсет отиваме да правим скоростни отсечки в Голдън гардън. — И пое по обратния път.

Бекър му извика:

— Благодаря за кафето.

Джоко вдигна ръка като знак, че го е чул, поспря се, но после като че размисли, и продължи, без да се обръща.

Джей хвана кофата, наведе се и започна да увива гюдерията около дългата дръжка на четката. Набързо се справи с палубата. После се огледа. Блондинката четеше вестник, облегната на носа на една яхта недалеч от неговото работно място. Малко над товарната водолиния под формата на подкова беше изписано „Добрата дама“.

Джей я огледа, без тя да го забележи, и изводът му беше, че няма грешка.

Надписите „Затегнете коланите“ и „Не пушете“ светнаха в жълто, а по пътеката вече не се движеха хора, щом като самолетът пое надолу към летище Дълес във Вашингтон, федерален окръг Колумбия. Рой Кепела гледаше как лампичките над седалките произволно светваха и изгасваха. Ниско долу наземните светлини грееха на воля, броят им сякаш съперничеше на звездите. Липсваше му гледката на обсипаното със звезди небе — а точно това се виждаше рядко в Сиатъл. При тази мисъл той се захили — и слънцето беше рядка гледка в Сиатъл.