Ридли Пиърсън: Кръвта на Албатроса

Джоко беше душа човек. Тъкмо по тази причина Бекър знаеше какво съдържа розовата торба: едното от кафетата щеше да е със сметана, а една от поничките щеше да е без пълнеж и с глазура.

— Как така насам?

Джей упорстваше всеки ден да се прави на изненадан от посещенията на приятеля си. С никого не си позволявай да отиваш твърде далеч — правило номер едно за Джей Бекър.

— От самарянски подбуди — отвърна Джоко с характерното си фъфлене, което ни на йота не отнемаше от мъжествеността му, но караше всички да го оприличават на герой от мултипликационен филм. — Какво друго ми оставаше да направя в този случай? — Той сви рамене. — Моралната подкрепа може да се окаже така чаканото чудо, когато банковата ти сметка е на червено.

Гласът му леко преминаваше от най-горни до най-долни регистри и така няколко пъти подред; понякога изреченията му като че увисваха по средата на получилата се мелодия. Джоко наистина си беше един герой от мултипликационен филм, нещо като човешки вариант на Уайли Койота, който се беше отказал завинаги да преследва Уличния бегач. Бризът разроши къдравата му коса; Джей извърна глава и се залови за работа.

Бекър беше надарен с пронизително сини очи, кръгло лице с розови бузи и ясно очертана челюст. Приятелите му го поднасяха, че прилича на Кларк Гейбъл. Натопи гюдерията в една кофа и я изстиска, наблюдавайки как водата постепенно променя цвета си, сякаш е пуснал пакетче чай.

— Мислех, че няма да дойдеш.

— Аз ли? Никога не изпускам шанса да посетя приятел, който си вади хляба с черен труд. За това ме подтиква най-вече половинката от душата ми, която изпитва пориви на благотворителност.

— Със сигурност се чувстваш виновен.

— Със сигурност трябва да приемеш помощта, когато ти се дава.

— Все до пари опира работата. Нали знаеш, че сме над тия работи.

Джей скочи на циментовия кей. Джоко му подаде кафето със сметаната. Джей забеляза капитана на пристанище Шилсхоул и му направи знак, че смята да ползва почивката в десет и тридесет. Капитанът размаха юмрук в отговор. Джей и Джоко имаха навика да разтеглят до безкрайност почивките.

— Би трябвало сега да си на бегача.

— Ти ми кажи как да стане това.

— Как ще успеем да те докараме във форма за състезанието, след като не спираш да се блъскаш на тая яхта?

— Успеем?!

— Аз съм ти треньорът.

— Ти треньор? На мен?

— Попреминал си разцвета на силите си. Трябва ти треньор.

— Навърших трийсет и една едва миналата седмица и ти смяташ, че вече съм преминал най-хубавите си години?

— Сега ти пък ме подкачаш.

Джоко приседна на крайчеца на кея, последва го и Джей. Ивица плаващ мазут, преливащ във всички цветове на дъгата, премина точно под краката им. На Джоко му се стори красива.

— Не забравяме ли нещо? — поинтересува се Джей.

— И какво е то?

— Че сме на една и съща възраст.

Джоко само сви рамене.

— Треньорите само стават по-добри с течение на възрастта. По-опитни, нали разбираш.

Джей се разсмя.

— Басирам се, че никога не си се качвал на велосипед през живота си.

Джоко хвърли поглед, изпълнен с разочарование, към приятеля си. После подаде на Бекър поничката с глазурата. И двамата впиха зъби, всеки в своята поничка, сякаш по команда. От Джоковата потече желе и достигайки водната повърхност, наруши хармонията на цветовете в ивицата мазут, която все още се стелеше под краката им. Капчица желе се намести между щръкналите косъмчета под долната му устна. Той я облиза с език.

Джей се изкушаваше да каже на Джоко, че се храни като последния мърляч, но пък му го беше казвал стотици пъти преди това, така че какъв беше смисълът?

— Е и, какъв режим ще ми наложиш, треньоре?

И Джоко изложи плана си. Беше план, предвиждащ страхотно натоварване. Завърши със следните думи:

— Ако не знаех, че страшно ти се иска да участваш, нямаше изобщо да се напъна да мисля. Обаче като знам що за птица си, няма начин да не спечелиш състезанието — е, викам си, що да не се пиша и аз сред победителите? — Спря да бърбори само за да отпие глътка кафе. — Върша тази услуга единствено заради теб, и то безплатно — произнесе той с по-различен тон, имитирайки своя баща евреин.

Джей се разсмя. Винаги се смееше, когато Джоко имитираше баща си. От устата му се посипа канонада от трохи, които съвсем развалиха целостта на мазутената дъга.

— Лапаш като последния мърляч — измърмори Джоко.

Джей отпи глътка кафе и попита:

— Как са ангажиментите в Деня на труда?