Ридли Пиърсън: Без шанс за разпознаване

Пожарът започна при залез-слънце.

Изпълни къщата като изпуснат от огнедишащо чудовище. Плъзна като разлята течност, не се спирайки пред нищо, попиващ всичко по пътя си, безочлив и безцеремонен. Носеше се като призрак от стая в стая, поглъщайки завесите, килимите, кърпите, покривките и чаршафите, дрехите, обувките и одеялата по шкафове и рафтове, отнасяйки в небитието всякакви продукти на човешката дейност. Превзе стаите както неоткрит вирус прониква през стените на съседни клетки — нахълтващ, поразяващ, опустошаващ. Погълна дървените рамки на вратите, покатери се по стените, смъкна боята и набърчи таваните. Крушките изчезнаха за миг със съскане, подобно на напън от кьорфишек.

Не беше обикновен пожар.

Омота в пламъците си неголемите мебели — столове, масички, тоалетки, всичко, оказало се на пътя му изчезна. Обля повърхността на бюрото и смля и него в огнената си паст — тя го беше купила миналия уикенд от битпазара, изстъргала беше грозната зелена боя и нанесла един пласт безир, който щеше да издържи поне тридесет години, както я беше уверил продавачът.

По-дълго, отколкото тя беше издържала на този свят.

Дороти Инрайт възприе случилото се най-вече като пукот от светкавица на фотоапарат. Началото му беше доста преди дрехите и стаите да се окажат засегнати. Всичко започна като странен глух тътен, вибриращ през стените. Отначало й заприлича на земетресение. Това впечатление беше разсеяно от внезапен и изненадващо смразяващ проблясък, припламнал отразен в ъгълчетата на ирисите й. Тя не го усети като лумнала жега, а като нахлул вледеняващ до мозъка на костите студ.

Той стопи косата й, кожата на лицето й — и тя падна възнак, гръклянът й беше обгорен и не можеше да роди нито звук. Прекършването на костите й беше прилично на пукот от хвърлени в огъня борови иглички.

Тоалетната чиния и мивките се стопиха в миг и клокочещият порцелан се понесе като разтопена лава.

Дороти Инрайт беше умъртвена още в първите двадесет секунди от обгарянето. Но преди да умре, тя се беше пренесла в ада, където изобщо не й беше мястото. Нямаше никаква работа там такава жена. Никаква, като се има предвид, че тъкмо пожарникар беше получил предупреждение единадесет часа по-рано и че получателят не беше успял да предприеме никаква ответна мярка.

В момента, когато маркучите бяха пуснати в действие, много малко беше останало за пожарния инспектор от експертната група към градския съд — Сиатъл, за прибиране като доказателство. Много малка част от истината. Истината, както и домът на Дороти Инрайт, а и самата Дороти, бяха изпепелени до неузнаваемост.

Домашният телефон на Болд звънна в шест и половина сутринта на десети септември, четвъртък. Елизабет, която щеше да изпълни четиридесет години през март, подаде слушалката на мъжа си и изпусна дълбока въздишка, за да подчертае неудоволствието си от начина, по който полицейската работа се бъркаше в житейските им планове.

Болд изграчи потвърждението за присъствието си на слушалката. Усещаше се уморен до смърт. Изобщо не му се искаше Лиз да се вкисва.

Само преди малко безценната им Сара най-накрая се беше унесла в сън и те се бяха опънали в леглото за кратка почивка. Майлс се занимаваше с кубчетата си в единия ъгъл на стаята.

Чаршафите излъчваха нейната миризма, прииска му се телефонът да не беше звънял, защото той мразеше да я вижда ядосана. Имаше право да се сърди, защото се беше оплаквала, че телефонът е от нейната страна. Ставаха вече цели четири години досега, а Болд не беше предприел нищичко по този проблем. Самият той не можеше да разбере как така всъщност не беше предприел нищичко, след като тя беше повдигала проблема неизменно всеки път: удължаването на телефонния кабел не беше най-голямото техническо предизвикателство на света.

Той се протегна, за да подхване рамото й в знак на извинение, но се въздържа и прибра ръката към тялото си. Няма смисъл още повече да влошава нещата.