Ридли Пиърсън: Без шанс за разпознаване

Шефът на пожарното управление Уит в пълно бойно снаряжение пресрещна Болд тъкмо когато сержантът наближи една от пожарните коли — екипът беше напълно зает да прибира съоръженията си. Уит беше с червендалесто лице и кървясали очи. Болд го оприличи мислено на ирландски пияница, един такъв беше видял в някаква кръчма в Бостън. Този път Уит не раздруса ръката му.

— Експертът от групата към съда също пое случая — осведоми той, махайки с ръка към останалото след пожара, а то беше съвсем малко.

Септемврийският въздух беше приятно топъл, даже като се изключи струящата все още откъм мястото на пожара горещина. Болд беше с винтяга в цвят каки, памучен пуловер и панталони също в цвят каки. Беше пъхнал ръце в джобовете, но не за да ги топли. Стойката му издаваше напрегнатост: жилите на врата му изпъкваха всеки път, щом челюстните му мускули потръпнеха.

— Той се е обадил на нашите специалисти по палежите — информира го Болд. — Трябва да е споменал и за мъртвец, защото извикаха и мен.

— Никого не сме намерили засега — обясни Уит. Макар че един съсед ни каза, че е видял жената вътре. Даже я видял минути преди лумването на пожара. — И допълни, за да му стане по-ясно на Болд: — Лумване — като факла, а не избухване . — Като че това беше от значение за сержанта.

На Болд му прилоша само от мисълта, че ще се наложи да научи още доста неща и набързо реши да приключи с ограмотяването си.

— Това е работа на твоето управление — каза откровено той. — Или на експерта към съда. Моята грижа е мъртвецът.

— Още не сме я открили.

— А дали ? — попита Болд, опитвайки се да се пребори с шума на моторите на колите, лаенето по радиостанциите и крясъците на подвикващите си пожарникари, все още бродещи на мястото на пожара. — Ще я намерим ли? — довърши той.

Отговорът на Уит беше отклоняване на въпроса.

— Съдебният лекар пристига.

Доктор Роналд Диксън — един от най-близките приятели на Болд и негов партньор в хобито му да свири джаз парчета, беше главен съдебен лекар на окръг Кинг. Болд се извърна към него и го поздрави, след което попита:

— Какво става? Има ли мъртвец, или няма?

— Пожарчето буквално е погълнало всичко, сержант. Какво е било в началото и как е свършило, са две съвсем различни неща. Разбираш ли какво искам да ти кажа? Диаметрално противоположни. — Диксън, също както и Болд, крещеше, за да бъде чут. — Ако е била вътре, едва ли ще открием много от нея. Затуй ти казвам, че пожарчето буквално е погълнало всичко — прозвучаха злокобно повторените думи. — Подобно нещо досега не съм виждал. Разбираш ли? Много особена работа.

— Експертът обяви тревогата, така ли? — пожела да получи потвърждение Болд, че пожарът вече се води като от съмнителен произход.

Очите на Уит шареха наоколо. Изглеждаше така, сякаш криеше някаква информация само за себе си. Това разтревожи Болд.

— Така предполагам — отвърна шефът. — Иначе как така ще съм тук? Прав ли съм? — И допълни: — Виж, сержант, ние поливаме с вода огъня. Останалото е работа на експерта.

— Нещо притеснява ли те? — попита го направо Болд.

— Пожарът е лумнал: не е избухнал — ако можем да вярваме на свидетеля. Бил е по-страшен от всеки друг пожар, който съм виждал. Най-вече си прилича с пожарите в Блексток и Пенг. Обикновено пристигаме между четири и шест минути след позвъняването. Тука бяхме след шест, може би даже осем минути. Не е съвсем лошо. Но не е и най-доброто ни време. Обаче огънят беше сринал всичко доста преди да дойдем — като казвам сринал , имам предвид наистина това. Сцепил сградата по средата и я сринал във всички посоки — много странен огън. Поискай сведения от контролната станция по замърсяването на въздуха. Това трябва да направиш. Предполагам, че се е издигнал на два, може би даже три километра през първите трийсет секунди. Смятам, че горе-долу толкова ще да е. Силен пламък. И много бърз. А като се занимаваш с пожари толкова дълго, колкото аз се занимавам, те хваща страх — ето, това е. Хваща ме страх — приключи той.

И се отдалечи, оставяйки Болд да лепи влажни остатъци по подметките си и да пълни ноздри и уста с миризмата на влажна мърша.

Това беше миризмата, която потвърждаваше защо се беше наложило да го извикат. Миризма, която нямаше да го напусне поне още два-три дни — знаеше, още когато плъзна по езика и небцето му. Най-гнусната миризма, която човек може да подуши.

На мъртвец. Нямаше никакво съмнение в това.

— Махай се оттук. Иди горе да гледаш телевизия.