Ридли Пиърсън: Гайдаря от Хамелин

Влакът потегли от гарата без някаква определена цел — маршрутът му започваше и свършваше на едно и също място; предназначението му не бе да превозва пътниците, а да ги храни .

В началото на март в западната част на щата Вашингтон вече се усещаше краят на дъждовния период — дъждът, който през зимните месеци се изливаше почти безспир и притискаше района под влажната си пелена, бе започнал да оставя след себе си надежда и обещание за приближаващото лято. Хоризонтът на изток бе забулен от тъмни дъждовни облаци. На запад обаче залязващото слънце огряваше небесносини ивици, набраздили оловносивото небе — дългоочакван подарък за жителите на Сиатъл.

Дорис Шотц остана изненадана, когато се приближиха до увеселителния влак. Беше решила, че съпругът й Пол смята да я заведе в някое от заведенията на „Ивар“ — една от най-популярната верига ресторанти за рибни деликатеси в Сиатъл. Идеята за вечеря извън дома я бе поставила пред своеобразно изпитание, тъй като за пръв път щеше да й се наложи да остави четиримесечната си дъщеря Ронда на грижите на детегледачка. Най-накрая бе решила, че може да си позволи един-два часа в някое заведение на две-три преки от дома й. Но да прекара цялата вечер в някакъв увеселителен влак насред гората й се струваше невъзможно. Направо немислимо!

— Изненадана ли си? — попита я Пол и гордо размаха билетите.

Опитвайки се да се пребори с настъпващата паника, Дорис си напомни, че Джуди е опитна и надеждна детегледачка, която през последната година се бе грижила за Хенри с отговорност и всеотдайност, нетипични за едно петнадесетгодишно момиче. Реши, че ще е по-добре да не спори, а да позволи на Пол да се наслади на изненадата, която й бе подготвил.

Вече години наред говореха за този увеселителен влак. Освен това Дорис трябваше да признае, че през последните девет месеца Пол се бе държал като светец. И тя му дължеше тази вечер.

— Не мога да повярвам! — искрено отвърна тя.

— Зная. Изобщо не ти бе хрумнало, че мога да те доведа тук, нали?

— Нито за миг. Кълна ти се, че успя да ме изненадаш.

— Добре. — Той хвана ръката й и я стисна.

Тя се изчерви от срам. Единственото, което искаше, бе да се прибере у дома при децата си.

— Да се качваме — подкани я Пол.

Влакът се разклати. Дорис леко помръдна, за да не разлее евтиното шампанско, което Пол беше поръчал. Макар че не искаше да пие, докато кърми, тя съзнаваше, че отказът й да участва пълноценно в празненството ще подразни Пол и тъй като вече бе направила немалко, за да угоди на съпруга си, реши, че няма да допусне вечерта им да бъде съсипана заради някаква си чаша вино. Влакът зави на изток, заснежените планински върхове се обагриха в аленочервено от лъчите на залязващото слънце, а Пол възкликна с очевидно задоволство:

— Тази гледка по никакъв начин не може да се сравни с платките на развален компютър.

Пол поправяше компютри в една фирма, която собственикът й бе нарекъл „Микро систъм уъркшоп“. Единственото му основание при избора на името бе фактът, че то се съкращаваше на „МС уъркшоп“, а в един свят, доминиран изцяло от Майкрософт, тези два инициала означаваха долари и печалби. Пол обикаляше из града със син пикап, на вратите на който пишеше „МС уъркшоп“, и отстраняваше всякакви повреди, свързани с твърди дискове, компютърни мрежи и терминали. Дорис толкова често го бе слушала да говори за тези неща, че понякога си мислеше, че и тя може би ще може да отстрани някоя и друга повреда.

Пол печелеше достатъчно и семейството бе добре осигурено. Обичаше съпругата си по свой начин. Тя също го обичаше, макар и не така, както в началото. Сега посвещаваше на децата по-голямата част от времето си. И по-голямата част от любовта си. Не беше сигурна какво именно изпитва към Пол. Просто знаеше, че е обречена да живее с него и да се примирява с настроенията му. Истината обаче бе, че живееше единствено заради децата си — Ронда и Хенри. Никога преди не бе изпитвала толкова дълбока и всеобхватна обич. Душата й се изпълваше с топлота само като си помислеше за тях.

Тя учтиво отказа, когато той й предложи да напълни чашата й за втори път, и се вгледа в лицето на съпруга си, пламнало под въздействието на алкохола. Той очевидно преливаше от щастие и, леко замаян от шампанското, не спираше да й говори. Само че тя не го слушаше. „Мъже! Дай им влакове и коли“, помисли си Дорис.