Ридли Пиърсън - Достатъчно основание

В живота ни има такива хора, които като по чудо се появяват и ни въздействат по начини, за които им оставаме винаги благодарни. Те ни даряват със своите знания, опит и ни изпращат точно по нашия път. Един такъв човек влезе в моя живот преди пет години под формата на мой литературен агент. Той възпитаваше и насърчаваше, критикуваше и утешаваше. И действително ме „пусна по моя път“ — към един нов начин на цялостно изразяване. Имаше и винаги ще има частица от него във всяка книга, която пиша. Аз дължа моята кариера на Франклин Хелър. Винаги ще ми липсва работата с него.

Дължа огромна благодарност на детектива Пийт Пойтърс от крайбрежния участък „Кармъл“ заради многото часове, които даде на тази книга; на капитан Рик Бъвиа от полицейското управление в Монтерей; на Рей Дженсън от лабораторията по криминалистика в Салинас; на Фил Сото от лабораторията по латентни отпечатъци към Министерството на правосъдието на щата Калифорния; на д-р Кристиан Харис, съдебен психиатър от Сиатъл; на д-р Доналд Рей, главен медицински екзаминатор от област Кинг, щата Вашингтон; на почитаемия Дениъл Олбан, съдия-магистрат на област Блейн, щата Айдахо; на Тери Хоуг, областен прокурор; на Мейда Сполдинг, подготовка на ръкопис; на Мери Питърсън, офис мениджър; на Оли Козман, читател; на Том МакКормак, редактор; на Питър Джина, помощник-редактор.

Благодаря и на Клеър, Кларънс, Брайър и Тона. И, както винаги, на Колийн, че изтърпя всичко.

Джеймс Дюит идваше откъм предните скамейки и се приближаваше към своето семейство, застанало до вратите в задната част на съдебната зала. В погледа му се четеше остра напрегнатост и открита интелигентност. Прямата му на вид уста и малката вертикална гънка на брадичката напомняха фермер от средния запад. Оредяващата ръждивокестенява коса, донякъде щръкналите уши и перманентно дръзкото, почти нахално изражение, което като че ли беше завинаги запечатано на лицето, предизвикваха любопитство, но и предупреждаваха за непредсказуемото.

Очакваха го с готовността да излязат веднага след делото, тъй като се бяха уговорили да отидат на италиански ресторант и след това на кино от седем часа. В залата на Съдебната палата на окръг Монтерей, Калифорния, бяха „неговите момичета“: съпругата му Джулия и двете му дъщери Еми и Анна. С русите, дълги до раменете коси и лазурносини очи те си приличаха много. Бяха направо разоръжаващо красиви — подобно на рекламата на сапуна „Слонова кост“.

Само да погледнеше към Джулия и ставаше по-силен. Дори след двете деца тя успяваше да поддържа тяло на двайсетгодишно момиче: плавни линии, стегнати гърди, крехка талия и лице с гладка кожа, което беше едновременно непорочно и мъдро. Неговата кралица! През техния „lieWauref годишен“ брак не беше пропуснала нито едно явяване в залата на съда. Винаги беше тук, да гледа как вървят нещата. Винаги тук, да го подкрепи. Винаги разбираща, съчувстваща и утешаваща. Къде намираше тя своята сила той нямаше никаква представа — определено не в него, въпреки това, което тя заявяваше. Беше желязна жена: рядко се оплакваше, оставаше неизтощима, мила и винаги прощаваща. Чувстваше, че сякаш я мами като съпруг. Наистина ли я заслужаваше?

Джулия рядко вземаше момичетата със себе си, тъй като на предварителните изслушвания в залата на съдебния следовател въобще не му беше леко. И това предвещаваше ад за Дюит. Той осъзна сега, че въобще не трябваше да предлага да ходят на кино. Вечерта, а и нощта, щеше да има малко радости и много напрежение. Щеше да е едно ужасно време.

Дюит кипеше от гняв, който беше рядка емоция за него, и Джулия можеше ясно да го усети с приближаването му към тях. Застанала между двете дъщери, тя ги придърпа към себе си за по-голяма сигурност. Те бяха нейния свят — луни към нейната планета.

— Джеймс? — тя веднага се обърна към него, предусещайки буря.

— Лъмбровски ме изпързаля — гласът му беше напрегнат, но дискретно нисък. Въпреки че съдията току-що беше закрил заседанието, основните действащи лица, и главно защитата, продължаваха да шумят и се въртят пред неговата скамейка.

— Джеймс! — тя извика отново с упрек, като прегърна по-силно до себе си главите на момичетата и постави ръце на ушите им. Правеше го винаги, когато разговаряха така в присъствието им.