Ридли Пиърсън: Гайдаря от Хамелин

Той постави от външната страна на вратата табелата, на която пишеше: „НЕ ВЛИЗАЙ — НА БОЛНИЯ СЕ ПОДАВА КИСЛОРОД“. После я затвори внимателно и напъха една нагъната хавлия под долния й край. За миг зърна отражението си в огледалото в банята — уморен мъж на четиридесет и две години, слаб както никога преди, със сурово лице, но с благи и топли очи. Макар и облечен с панталон в толкова разпространения цвят каки и син блейзър, той нямаше вид на полицай — по-скоро приличаше на пенсиониран военен. Един приятел му бе лепнал прозвището дресьор на кучета . Ченгетата много си падаха по такива прякори. Другата болна в стаята по цял ден гледаше телевизия. Болд приближи до леглото й, почука на нощното шкафче и дръпна завесата пред двете легла.

— Време за специални лекарства — обяви той.

Гола и студена, стаята приличаше по-скоро на склад за авточасти, отколкото на място, в което се лекуват болни човешки същества — неръждаема стомана, електрически кабели, грозни шкафчета, покрити с изкуствена зърнеста ламперия, снежнобели чаршафи — единствените по-топли цветове в стаята идваха от бледата кожа на двете болни, подала се изпод завивките.

— Готова съм — заяви съквартирантката на жена му, Роберта, която страдаше от левкемия в четвърти стадий и на която й оставаха още от тридесет до деветдесет дни.

Елизабет се бореше с рак на кръвта, а прогнозите за времето, което й оставаше на този свят, се движеха между три и шест месеца. Последните две цифри бяха заседнали като остра кост в гърлото на Болд.

Двата прозореца гледаха към паркинга, на който оставяха колите си посетителите на болните от отделение „С“ — все тъжни хора, които на влизане носеха цветя, а на излизане едва сдържаха сълзите си. Болд също бе паркирал там долу. Той отвори и двата прозореца.

— Имаш много поздрави от Беър. — Той се обърна към жена си и извади съвършено свита цигара с трева. Беър Беринсън, приятел на Болд от двадесет години, беше собственик на увеселителен клуб, който се намираше на Четиридесет и пета улица, близо до „Стоунуей“.

Лиз се усмихна самодоволно.

— Ветеран с двадесет и четири години служба, полицай от отдел „Убийства“, а разпространява наркотици.

— Лекарства — поправи я той. — Освен това вече не работя в отдел „Убийства“.

— Добре де, в разузнаването — съгласи се тя. — Това е оксиморон.

Той се изправи несигурно на един стол и покри датчика за дим, който задейства противопожарната аларма, с прозрачно найлоново пликче — от онези, които обикновено се използваха за събиране на улики.

Произвеждането му в чин лейтенант бе наложило преместването му от отдел „Убийства“. След около година щеше да се върне обратно — на по-висока длъжност, с по-добра заплата и повече облаги. Тази промяна бе станала неизбежна, след като болничните сметки за лечението на жена му започнаха да се трупат, а семейството се лиши от заплатата й в банката. Промяна — това бе наказанието и възмездието на Болд.

— Знаеш ли, че заради повреждане на противопожарната аларма можеш да бъдеш свален дори и от самолет? — Роберта бе работила като стюардеса в продължение на единадесет години.

Болд огледа торбичката отвсякъде, пооправи я за последно и слезе от стола.

Лиз се ухили широко — напоследък Болд живееше само за моменти като този. Тя захапа цигарата. Болд я запали, а после се настани между двете легла и започна да подава цигарата от едната жена на другата. Роберта жадно вдиша дима, закашля се шумно и напълни стаята с дим. Болд се притесни, че и неговата глава ще се замотае.

— Не мога да си обясня защо е трябвало да се отказваме от това — заяви Лиз. Очите й бяха кървясали, на устните й заигра крива усмивка.

— Защото си народихме деца — отвърна Роберта и двете жени избухнаха в истеричен смях.

Болд така и не можа да разбере на какво толкова се смеят.

— Музика — помоли Лиз, дръпна от цигарата и по устните й полепна трева. Тя пийна малко вода и облиза устни. — Старият добър рокендрол.

Болд превключи телевизора на един от местните канали, по който пускаха предимно стари песни. Попадна на Крийдънс Клиъруотър. Лиз го помоли да усили звука.

— Не и преди да проветрим — отвърна Болд.

— Използвай дезодоранта в банята — предложи Роберта и усили звука с помощта на устройството за дистанционно управление.

Болд напръска цялата стая с един дезодорант, на който пишеше „Поля на мечтите“. Миришеше на дезинфектанти, не на цветя. Болд свали пликчето от датчика, а двете жени започнаха да припяват заедно с Джон Фогърти. Тревата бе оказала чудотворно въздействие върху тях.