Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

— Не мислиш ли, че трябва да се обадя вкъщи? — попита тя.

— Да се обадиш ?

Тя посочи към задния край на вагона.

— Там има телефон. Клетъчен. Бих могла да позвъня.

— Знаеш ли колко са скъпи тези разговори? Петнадесет минути, Дорис — изтъкна той, погледна часовника си марка „Касио“ и продължи саркастично: — Няма ни вкъщи цели петнадесет минути! — Наведе се към нея и тя усети сладникавия мирис на алкохол — мирис, който й напомни за епизодичните пиянски изблици на насилие в брачното им ложе. — Децата са добре. Джуди е повече от надеждна и компетентна.

— Прав си — съгласи се тя и се усмихна несигурно.

Той кимна и се загледа през прозореца.

Дорис си помисли, че ще й прилошее от притеснение. Хрумна й, че след няколко минути може да се извини и под предлог, че ще ползва тоалетната, да звънне по телефона. Пол вероятно изобщо нямаше да разбере.

Бялата тапа на бутилката с шампанско издрънча на пода и се търкулна в краката му. Влакът минаваше край жилищни квартали, а пейзажът й напомняше за игра на монополи. Няколко от семействата във вагона бяха облечени официално, но повечето носеха джинси и пуловери. Да не се намираха в „Ориент експрес“, я!

Скоро стана ясно, че Пол се вълнува не толкова от нейната близост, колкото от факта, че се намира в този влак. Притиснал пламнали бузи към прозореца, той нервно потропваше с десния си крак — признак, че е пийнал повече от необходимото. И докато съпругът й потъваше в алкохолно опиянение, Дорис не можеше да се отърси от мислите за децата си.

Изминаха десет минути, през които те почти не разговаряха. Дорис се извини, приближи се до телефона и позвъни у дома. Никой на отговори.

„Грешен номер“, помисли си тя. При тази цена — три долара и деветдесет и пет цента през първата минута и деветдесет и девет цента за всяка следваща — Пол неминуемо щеше да разбере за разговора още щом получи разпечатката по кредитната си карта. Но какво толкова? Тя натисна бутона за повторно обаждане. Избра номера и притеснено се заслуша в безкрайното звънене. Помисли си, че Джуди сигурно точно в този момент сменя памперса на бебето или пък е заета да го храни. Това, че не вдига телефона, не означава непременно, че се е случило нещо лошо…

„Пожар“, помисли си Дорис. Домашният кът за забавления на Пол — той по-скоро приличаше на спортен център — бе целият опасан с жици и кабели, които претоварваха инсталацията на къщата. Какво щеше да прави Джуди в случай на пожар?

Стомахът й се сви на топка. Леденостудените пръсти на ръцете й сякаш изведнъж станаха безчувствени. Джуди може да е в тоалетната. Нищо повече.

Но въображението й не знаеше покой. Може би Джуди си е поканила някой приятел в къщата. И не обръща никакво внимание нито на децата, нито на телефона. Дорис надникна иззад ъгъла към гърба на съпруга си. Нямаше я вече няколко минути. Цялата вечер щеше да се провали, ако я хванеше край телефона. Беше му обещала, че ще изчака и ще се обади у дома едва след вечерята.

Дорис остави слушалката, реши да влезе за миг в тоалетната и да опита да се обади отново на излизане. Когато обаче излезе, телефонът бе зает — някаква майка щастливо си бъбреше с децата си.

Жената затвори и Дорис за пореден път опита да се свърже с дома си. Този път безкрайното звънене на телефона й се стори като наказание заради това, че не бе послушала Пол. Отново погледна към него, макар че единственото, за което мислеше в момента, бе, че с децата й става нещо ужасно. Реши да се обади на съседката си Тина, която отговори още на второто позвъняване.

Дорис се постара да прогони паниката от гласа си.

— Тина, Дорис съм. Малко ми е неудобно да те помоля, но би ли…

Дълбоко в сърцето си обаче знаеше: случило се бе нещо ужасно.

Надеждата умира последна. За Лу Болд, който живееше в свят, населен от виновни и невинни, пък били те живи или мъртви, свят, в който униформени полицаи обикаляха града с коли, боядисани в бяло и черно, надеждата рядко владееше дните му, но неизменно присъстваше в мислите му — мамеща и жадувана.

Слабата като вейка жена лежеше в болничното легло пред него, но този път не беше облечена в обичайната болнична пижама, а с тънката розова нощница от индийски памук, която той й бе подарил две седмици преди петнадесетата годишнина от брака им. Под нощницата, както и по откритите части на тялото й, не се виждаше нито едно косъмче. Химиотерапията бе изсушила тялото, унищожила бе косата й, прогонила бе радостта от хлътналите й очи. Необичайният й вид говореше или за приближаваща смърт, или за ново прераждане. Непрекъснатото повръщане и пълната й отпадналост обаче оставяха у Болд впечатлението, че жената е вече полумъртва. Въпреки надеждата, която уж умирала последна.