Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

Ла Моя погледна към къщата и кимна.

— Да. Водопроводчик, пожарникар, ченге. Ако извършителят тук е човекът, за когото си мислим, той вече е изиграл всичките тези роли.

— Наистина ли?

— С пълен успех при това — вметна Болд.

— Обезвреждам детегледачката в кухнята и грабвам детето от люлката — продължи Родригес, който вече започваше да проумява някои неща. — Предполагам, че ще трябва да го увия добре. Всъщност, не зная.

— Тя не е то — грубо го поправи Болд. — Става дума за четиримесечно момиченце, което е било отвлечено от дома си. — Болд имаше собствени деца. Деца, към които Ла Моя се отнасяше като към свои племенници.

Ла Моя потупа униформения полицай по бузата:

— Няма нищо. Простено ти е.

Намериха Мълрайт на задната веранда. Пушеше цигара без филтър. Изглеждаше на около шестдесет години. В действителност беше на четиридесет и една. Беше наполовина индианец, наполовина ирландец. Не само лицето, но и болният черен дроб издаваха произхода му. Зъбите му изглеждаха като ръждясала желязна ограда, блъсната от камион. Кожата му беше толкова мазна, че сигурно би могъл да си отвори собствена рафинерия. Черна коса, черни вежди, гъсто набола брада. Едното му око беше зелено, а другото — почти кафяво. Като на безстопанствено куче. На лицето му постоянно бе изписано изражението на човек, който не се чувства особено добре.

— Лейтенант! — извика го Болд, преди още да е стигнал до него.

— Я виж кого ни е довел този шибаняк! — Публична тайна бе, че Мълрайт отказва да се примири с факта, че именно Ла Моя бе избран да оглави специалния отряд, сформиран за това разследване. Самият отряд бе станал предмет на много и разгорещени спорове, тъй като бе сформиран преди отвличането да е станало факт. По този начин ефективно бяха орязани правомощията на ФБР и полицейският участък на Сиатъл, в лицето на специалния си отряд, си бе осигурил цялата власт в едно евентуално разследване.

Отрядът беше рожба на Шийла Хил, капитан от отдел „Престъпления срещу личността“, която в момента ръководеше отряда, който бе създала. Мълрайт беше следващият по ранг, но като лейтенант от „Специални операции“ той имаше повече опит в проследяването и разбиването на чужди врати и не беше особено добър в събирането на веществени доказателства и сглобяването на всички факти и улики. Поради тази причина Хил бе предпочела Ла Моя, който имаше богат опит като детектив от отдел „Убийства“, да оглави разследването. Това оставяше Мълрайт в неизгодното положение да не знае какви са конкретните му задължения до момента, в който възникне нужда от наблюдение и проследяване на евентуалните заподозрени.

Ситуацията се усложняваше допълнително от факта, че Мълрайт обвиняваше Болд за прекратяването на алкохолното му опиянение, продължило цели двадесет и седем години. Той беше временно отстранен от служба и изпратен на лечение. Според клюките, които се разпространяваха из управлението, лечението не бе дало особен резултат. Гъстият тютюнев дим, който се стелеше около Мълрайт, само подсилваше неодобрението и недоволството му, които витаеха във въздуха.

— Кой те повика на местопрестъплението, лейтенант? — попита Болд.

— Имам си скенер в кухнята. А ти? Нямаш работа тук. Освен това не си свързан по никакъв начин със специалния отряд.

— Аз съм съветник — напомни му Болд. Някои детективи, особено пък тези като Мълрайт, които постоянно се забъркваха в неприятности, изпитваха определен страх от офицерите в разузнавателния отдел. — Аз съм един от хората, които осъществяват връзката между специалния отряд и Бюрото. — На Болд му хрумна, че Мълрайт не би трябвало да идва на местопрестъплението, преди да е бил повикан от Ла Моя. — Освен това съм силно заинтересован да предотвратя изтичането на информация към медиите.

— Така ли?

Ла Моя се намеси.

— „Нешънъл адвайзър“ предлага две хилядарки за информация от специалния отряд.

— Нищо не зная за това.

— И така, кой се е обадил в полицията? — попита Болд.

— Не съм длъжен да ти докладвам.

— Така е, не си. — Последваха няколко дълги секунди, през които никой от двамата не проговори.

— Една съседка. — Мълрайт не изпитваше особено уважение към жените — за него те бяха само обекти на цинични и дебелашки шеги. — Казва се Уосърман. Тина. Живее надолу по улицата. — Той погледна бележките си — всеки детектив неизменно носеше бележник със себе си. Даже и Мълрайт. — На номер 5300. Майката не успяла да се свърже с детегледачката по телефона и помолила съседката да провери какво става. Да си чувал някога за увеселителен влак, който тръгва от Рентън?