Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

— Залепено пред телевизора?

— Може би — съгласи се Болд.

— Скрито в някой ъгъл?

— Далеч по-вероятно.

Двамата бавно и внимателно обиколиха къщата. Бяха правили това десетки пъти по време на не едно разследване.

— Когато разследваме убийство, е по-различно — отбеляза Ла Моя. — Там всичко е приключило преди намесата ни. Ние, разбира се, пак работим под огромно напрежение. Но не е същото. Девет деца.

— Вече са десет — поправи го Болд.

— Къде, по дяволите, са техниците от лабораторията… — изпъшка Ла Моя.

Двамата огледаха всекидневната, надникнаха в първата спалня, но откриха детското легло във втората.

Болд остана до вратата. Ла Моя тръгна към кошарката и усети, че нещо изхруска под краката му.

— Задръж! — възкликна той и отстъпи назад, притеснен, че може би неволно е съсипал евентуална улика. Започна да опипва килима бавно и внимателно. Накрая намери парче дебело стъкло с размерите на малка перла. Вдигна го към светлината, за да може и Болд да го види. — Дебело е. Квадратно. Може би има синкав цвят.

— Колко е дебело?

— Може да е от оловен кристал или пък онези мексиканските чаши — сините. Не е стъкло от прозорец или от някакъв домакински уред. — Той прибра парченцето в найлоново пликче, внимателно го маркира с датата и мястото, на което е било намерено стъкълцето, но през цялото време не преставаше да се пита дали би постъпил по същия начин, ако Болд не надничаше зад рамото му. — Вероятно не е нищо важно — отбеляза той. — Родителите сигурно ще знаят какво е. — Даде си сметка, че сега, когато Болд беше заедно с него на местопрестъплението, той оглеждаше обстановката по по-различен начин и мълчаливо се запита дали това не бе причината, поради която така отчаяно бе настоял Болд да го придружи. — Идваш ли? — попита го Ла Моя.

— По-добре да остана тук. Няма да пускам никого, докато не дойде Бърни.

Ла Моя прибра пликчето в джоба си, наведе се над креватчето и зърна някакъв предмет, който лежеше по средата му — там, където би трябвало да се намира телцето на малката Ронда Шотц. Почувства силна болка в гърдите.

— Сержант?

— Жълтото петно? — попита Болд. — Виждам го оттук. Намира се приблизително на височината на коленете ти. Ще накарам Бърни да вземе проба и да го анализира в лабораторията.

— Не, в леглото — рече Ла Моя, после се отдръпна назад и видя петното от жълт прашец по страничната стена на креватчето. — Струва ми се, че е детска свирка. Една от онези евтини свирки, които продават във всеки магазин.

— Е, това поне обяснява защо са го нарекли по този начин — отбеляза Болд. — Още една малка подробност, която федералните са пропуснали да споделят с нас.

— Шибан знак за запазена марка? И ние на тяхно място не бихме го споделили, Джон. — После додаде: — Знаеш ли, само защото Хил иска да се съревновава с Бюрото…

— Не значи, че и аз трябва да го правя — довърши вместо него Ла Моя. — Зная. Но отношението й като че ли е заразно.

— Дафни би могла да ти помогне със свирката. Фактът, че престъпникът съзнателно оставя следа след себе си, коренно променя целия му профил. Иска да ни настърви. Да ни ядоса. Това до известна степен обяснява нежеланието на Флеминг да сподели някои детайли — афидите и свирката. Ако те са подписът, който този тип оставя след себе си, несъмнено именно върху тях е съсредоточено цялото внимание на Флеминг.

— Винаги съм се чудил как измислиха това име — обади се Ла Моя, като имаше предвид псевдонима, даден на престъпника от ФБР. И тъй като задължението да направи съответното обаждане бе негово, именно той бе човекът, който щеше да даде ход на най-сериозното разследване в историята на този град — разследване, включващо три щата и девет липсващи бебета. Десет, поправи се Ла Моя и се загледа в детското креватче. Думите с мъка се изтръгнаха от устата му. — Това е дело на Гайдаря от Хамелин — заяви той.

— Струва ми се, че си имаме гости — внимателно рече Болд.

Отвън долетя гласът на капитан Шийла Хил, която викаше нещо на представителите на медиите. Ла Моя погледна през прозореца, за да се увери, че тя вече е тук.

Изнурителната полицейска работа по принцип се отразяваше зле на повечето жени — езикът им загрубяваше, даже и походката им ставаше по-рязка, не толкова женствена и елегантна. Шийла Хил обаче бе изключение от това правило. На четиридесет и две години тя изглеждаше като на тридесет и пет. Русата й коса бе дълга до раменете, а днес бе облечена с тъмносиньо спортно сако, риза в цвят каки и кафяви панталони от кадифе. Италианските й обувки бяха излъскани до блясък.