Той чу как се затръшна входната врата и се залови веднага за работа. Бързичко се запъти към колата, хвърли поглед към предната врата, за да се увери, че шофьорът наистина е останал за гадаене и се зае с преценката. Стикерът на предното стъкло представляваше служебен пропуск за паркиране на служител от службите за продажба на самолетни билети. Бяха общо три стикера, всеки в различен цвят, за различни години. Както гледаше през стъклото откъм мястото на пътника отпред, той забеляза каталог, адресиран до Уенди Дейвис на улица, която се намираше накъм километър и половина северно от езерото Грийн. На пода имаше две смачкани метални кутии от бонбони „Сауър-Бойз“. На задната седалка, прикрепено с ремък, беше сложено бебешко столче, обърнато да гледа назад, към ръждясалата решетка, която отделяше предната от товарната част.
Той отново погледна към къщата, вдигна уоки-токито, внимателно нагласи ключа за силата на звука и приближавайки устни към апарата, каза името на жената:
— Уенди Дейвис — изрече го ясно, последвано от описание на безпорядъка във вътрешността на колата, споменаване на факта, че тя беше стар, раздрънкан форд, на присъствието на бебешко столче и на наличието на кутии от бонбони, насочващи към вероятността от съществуването и на по-голямо дете. — Задръж — додаде той, забелязвайки вестник, пъхнат между двете предни седалки. Бързо заобиколи колата. Вестникът беше прегънат на страницата с рекламирани услуги. Няколко апартаменти, предлагани под наем, бяха отбелязани. Той веднага доложи за находката си. — Тя си търси къща. От вчерашния вестник.
Не би отворил вратата на колата, без значение колко беше съблазнително — но това беше незаконно и можеше да въвлече Емили в големи неприятности. Би могло да разруши всичко. Питаше се дали и някои от предложенията за работа също така бяха отбелязани, но никога нямаше да узнае.
Бинго , помисли си той, щом в полезрението му попаднаха две цветни снимки с размери като за паспорт, пъхнати в гънката на тахометъра. Едната беше на момченце в бебешка възраст, а другата — на по-голямо момче, към петгодишно. Доложи и това, както и факта, че жената пушеше „Марлборо“ и пиеше диетична кока-кола от металическа кутия.
— Може да е религиозна — допълни.
Беше забелязал малкия черен кръст, който висеше на огледалото за обратно виждане. Плесна се по главата, че не го беше видял веднага. Понякога пропускаше най-обикновени неща в желанието си да види всичко. Предизвикателството беше да пресъздадеш живот, като разглеждаш вътрешността на една кола. При някои хора се получаваше по-лесно, отколкото при други.
Това тук беше много добър улов. Той се върна през задната врата в кухнята. Лека музика, съвременна, се носеше откъм съседната стая, пусната, за да потуши евентуалната възможност клиентът да чуе звук откъм ушния приемател. Ксилофон, флейта и китара. Фалцетен крясък на Брус Спрингстийн, тази музика Джек пускаше винаги, когато се трудеше с момичетата в спалнята си. Винаги започваше с „Роден да бяга“. А ако беше наистина много пиян, свиреше на акустична китара заедно с касетата и виеше фалшиво, макар да вярваше, че пее много добре. Бен го мразеше. Нищо и никого не беше мразил така, преди Джек да се появи в живота му.
Чу гласа на Емили, поприглушен от нежната музика, как казваше на клиентката:
— Виждам проблем… тревога… може би вземане на решение…
— Да — невидимата жена ахна в изумление.
— И едно… не… две момчета. Деца…
— О, господи! — възкликна жената.
— Твоите деца ли?
— Аха! Не мога да повярвам…
— Бебето…
— Чарлз. Чарли — помогна Уенди Дейвис.
— И другото е по-голямо — на колко? — четири или пет?
— Хари! Току-що навърши пет.
— Тревожиш се за тях — продължи гадателката.
— Аха.
— Виждам куфари… кашони… Местиш се, а?
Клиентката изпусна едва доловима въздишка.
— О, господи — изохка тя. — Вие сте истинска гадателка! — После се изкикоти малко лекомислено. — Извинете. Ама разбира се , че сте истинска. Само исках да кажа, че… Не знам… просто това е… — И тя отново се засмя. — Искам да кажа като медиум и изобщо… о, господи! Ама вие как…? Но, разбира се… Направо не мога да повярвам!
— Търсиш си ново място за живеене — продължи търпеливо Емили. — Тревожиш се за децата заради преместването. Живееш близо до езеро…
— Езеро Грийн — извика жената — изкрещя! — ентусиазирана. — Да! Да! — продължи в същия дух тя; крясъкът й приличаше на оня най-страстен крясък, какъвто партньорките в леглото на Джек надаваха. — Направо не мога да повярвам!
Читать дальше