Ридли Пиърсън: Кръвта на Албатроса

Той вървеше бавно и поглеждаше под всяка пейка, покрай която минаваше. Шарън си наложи да не диша. Чуваше неговото тежко дишане — сякаш хъркаше по време на сън.

— Търсите ли нещо? — прозвуча кротко от известно разстояние мъжки глас с мек горнонемски изговор.

Черните обувки спряха неспирния си ход точно до пейката, където се беше скрила тя. Усети да й се завива свят. Кръвта лудо чукаше по слепоочията й.

— Не, отче.

Искаше й се да закрещи от радост. Свещеник! Благодаря ти, Боже!

— Стори ми се, че търсите нещо. Нещо загубено ли?

— Не, отче. Аз… аз дойдох да се помоля.

— Тогава да се помолим заедно. Ела, сине мой. Приближи се до олтара. Моли се с мен.

Обувките я отминаха. Дочу изпукване на кости — мъжете бяха коленичили. Свещеникът подхвана молитвата с монотонен глас и продължи така няколко минути. После черните обувки се насочиха обратно по пътеката и отново преминаха покрай нея. Чу как портата се отвори и затвори. Въздъхна дълбоко, усети, че всеки миг ще се разплаче.

— Можете вече да се изправите. Покажете ми се. Той си отиде — прокънтя гласът на свещеника.

Изненадана, тя се измъкна изпод пейката и предпазливо надигна глава, поглеждайки първо към входната врата, а едва след това извръщайки се с лице към свещеника. Беше възрастен човек с коса досущ като фалшивата брада на дядо Коледа и велемъдрото изражение на Божи човек. А тя не приличаше на себе си: мократа й коса беше в пълен безпорядък, скъсаната й рокля се беше усукала около тялото й, а освен това от нея се стичаше вода. Кръстоса ръце пред гърдите си и обхвана рамене. Той я наближи с бавна, спокойна крачка.

— Какво се е случило? — попита.

Тя поклати глава, все още силно уплашена.

— Нуждая се от убежище.

Един-единствен момент, все едно колко важен ти се струва отначало, може да промени хода на живота ти.

Джей Бекър настъпи гюдериите, проснати на палубата, като в същото време си мислеше, че би предпочел да е светлокос, отколкото тъмнокос, особено под палещото слънце, придържайки се към общоприетото мнение, че черното привлича топлината.

А онзи един-единствен момент, който занимаваше мислите му, беше настъпил преди около две седмици — е, всичко беше някак твърде обикновено — когато той бе смачкал колата на Линда. Мислите му се завъртяха около думата ако . Какво щеше да стане, ако беше спрял, за да закуси след работа в два часа сутринта? Какво щеше да стане, ако беше завел колата на сервиз седмица преди Линда да беше го помолила за това? Ами какво щеше да стане? Нямаше сега да е вътре с толкова хиляди долара; нямаше да се налага да мие палубата на някакъв, дето се перчи с яхтата си. Летните месеци бяха най-късметлийските за неговия състав „Ракетите“ — три месеца, когато изобилието от ангажименти, което в същото време значеше и гуляи, им осигуряваше достатъчно заплащане, че членовете на състава да не изпитват нужда да си търсят и друга, дневна работа.

Обаче ей го къде е сега — чудещ се какво ли правят другите от състава, докато той търка палуби. Сигурно все още си спяха или вече се бяха запътили към обичайната късна закуска. Вероятно ги мореше и същата жега и потенето ги караше да се чувстват отвратително. Що се отнася до него самия, Джей смяташе, че ако не трябваше да работи, щеше вече да се е понесъл с бегача си — беше го нарекъл „Златоносната жила“, преодолявайки първите метри на шестдесеткилометровия си пробег. Щеше здраво да натиска педалите, да се поти и да се наслаждава на факта, че с професията си на музикант можеше да си осигури такива почивни дни. Вместо това обаче сега се усещаше преуморен, гладен и изпълнен с досада — много лоша комбинация за Джей Бекър. Обичаше състезанията — с яхти или с велосипеди, нямаше значение — но да трябва да бършеш палубите на чуждите яхти, е, това вече си беше съвсем, съвсем отделна работа.

Джоко Кунст едва се тътреше по кей L, над козята му брадичка се мъдреше неизменната му усмивка, в ръка стискаше хартиена торба в яркорозов цвят. Спокойната му походка издаваше самоувереността му, ала усмивката му създаваше невярна представа за известна несигурност. От пръв поглед не можеше да се каже дали е радостен, или притеснен. След като наближи Джей, с когото бяха приятели от десетина години — единадесет щяха да станат следващия месец — в израза на Джоко Кунст можеше да се прочете преди всичко грижовност, грижовността на един мъж, който е независим от режими и календари, макар по неговата поява в пристанище Шилсхоул човек можеше да си сверява часовника.