Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

— Знаем, че следващата им спирка ще е на твоя територия, Уолтър — в Сиатъл. Имаме причини да вярваме, че ще приложат същия похват като в Лос Анджелис…

— Да вербуват агента.

— Точно така. — Бранденбърг затвори папката, върна я на мястото й в една от купчинките и отвори друга. Имаше тънки пръсти с добре поддържани нокти. — Разкажи ми как върви семейният ти живот.

— Няма такъв — беше незабавният отговор на Кепела. Този въпрос отново го беше накарал да се почувства неловко.

Бранденбърг не бързаше с коментара.

— Какво мога да ти кажа, освен това, което вече знаеш? — Той махна с ръка към купчината досиета. — Живея сам, работя, ям, сера, спя.

— Няма нужда от цинизми. — Бранденбърг внимателно се вгледа в очите на Кепела. — Обадил ти се е синът ти, нали?

Откъде, по дяволите, беше научил? Кепела си спомни, че беше споменал за това на Марк Голпин, директора на отдел „Операции“ в Сиатъл и негов много близък приятел. Беше му трудно да повярва обаче, че Марк би изпратил подобна информация в отдел „Кадри“.

— Миналата година — призна Кепела.

— И?

— Не виждам какво му влиза това в работата на ЦРУ — отвърна Кепела и с усилие добави, — сър.

— Не те познавам добре, Уолтър. Трябва да те опозная по-добре. А разполагам с много малко време да те опозная. Е, как да ми излезе пасиансът — говореше той, потупвайки с пръсти по папката, — като трябва да ти вадя с ченгел думите от устата?

Бранденбърг знаеше как да се оправя с хората. Ако Кепела предпочиташе тонът да не е толкова официален и разговорът — по-човешки, така и щеше да постъпи.

— Разкажи ми за срещата със сина ти?

Кепела въздъхна.

— Не знам какво има за мен в тази папка. Изхвърлих детето по времето, когато живеех в Оклахома сити. Беше се превърнал в пияница на осемнайсет…

— Обаче и ти обичаше да си пийваш здраво, Уолтър, нали? — Отново оня заплашителен шефски тон.

— Аз ли да ви го кажа, или по-добре вие да ми го разкажете?

— Продължавай.

— Изхвърлих го. — Кепела прокара ръка през гъстата си черна коса, смущението му беше очевидно. — Не бях го виждал от години…

— От колко?

Кепела притвори очи. Още докато клепачите му се вдигаха, той каза:

— Десет. Малко повече от десетина години. — Захвана като с клещи ръба на масата с пръстите на едната си ръка. — Появи се по едно време миналата година. През февруари, мисля. Отидохме да се почерпим. Беше се оженил за някаква ирландка, надул й корема. Не искал бебето да се роди ей така, като че от нищото. Поиска ми пари. Десет години… и единственото, което всъщност искаше, бяха пари . Дадох му пет бона. Това ми бяха всичките спестявания. Не ме бива много да трупам пари. — На лицето му се изписа опит за усмивка. — На следващия ден вече си беше отишъл. Оттогава не съм чувал нищо за него.

— Разкажи ми сега за младите си години.

Кепела не се възпротиви и веднага се впусна да разказва.

— Бях отгледан с футбол, бира и на задната седалка на един крайслер. Оклахома сити си беше чудесен град, така мисля. Обаче аз не го харесвах много. Баща ми караше камиони. Майка ми чистеше по къщите. Предполагам, че ми се е искало нещо повече от това да се возя върху осемнайсет колела или да дишам праха на чуждите хора. И се озовах срещу личен подпис в списъка на тия, дето отиваха да изпълнят дълга си в Корея. Бях голяма работа. След войната ме засилиха във Вашингтон. Там ме вербува ФБР, те ме изпратиха в колеж и ме засилиха на работа отново в добрата стара Оклахома. Ожених се за едно гадже, много по-малко от мен. Пълна глупост. Роди се и Томи. Тръгна ни толкова зле, всичко просто се разпадаше — пред очите ми. Томи порасна страшно бързо. На осемнайсет вече пиеше като смок. Изгоних го. Жена ми никога не ми го прости. Беше започнала и да ми изневерява. Като я усетих, й вдигнах жесток скандал. После разбрах, че адвокатите й са успели да ми вземат къщата — моята къща, направо да не повярваш — и са ме оставили с празни ръце. Тогава се преместих в Сиатъл. Всъщност и Сиатъл не ми харесва. — Той махна с ръка към папките. — Тъй като все пак нещо знаете за мен, вярвам, че това ви е станало известно най-напред. Ден след ден се точеха, от мрачни по-мрачни. Напълно се отдадох на пиянството. Първо само нощем. После почвах още от обяд. Знаете как става. Може и да не знаете. Обаче работата си вършех много добре. Преди около година изведнъж поумнях. Казах на Марк… Голпин, директора… за проблема с пиенето. И оттогава не съм слагал нито капка. Сега съм напълно сух.