Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

— Стоун също им е бил шеф — продължи Бранденбърг, избягвайки прекия отговор. — Във всеки случай Стоун ни беше много полезен. Знае много за тоя тип операции. Натрупал е страхотен опит. Говорихме какви са възможностите да измамим врага. Оказа се, че е най-добре да ги оставим да се доберат до търсеното. Много заплетена и сложна операция. Нищо общо няма с обичайния тип операции, на който сме свикнали. Детайлите сами започнаха да се подреждат, веднага щом като взех решението. На директора планът му хареса. И решихме да опитаме. Много сериозно обсъдихме кандидатурата ти, Рой. Но, както казах и преди, би ми се искало да те опозная по-добре, страхувам се обаче, че изобщо няма време за това. Нали разбираш, трябва ни някой, на когото да се доверим. Изцяло.

— Учил сте в Европа, нали?

— Да, в Англия, защо?

— Кеймбридж?

— Не, Оксфорд. — Той се изчерви. — Спечелих стипендия.

— Говорите като британец. Познавах един човек, който говореше точно като вас. Нямате обичайния стил на говорене.

— Струва ми се, че няма да мога да престана да говоря така. Само три години бях там, но попих стила им за цял живот. И жена ми е британка, по твоя израз. Така че да се променя, просто няма начин.

— Деца?

— Не. Нямам — отвърна Бранденбърг и разочарованието заля лицето му. Той отпи няколко глътки водка.

Кепела каза:

— И какво следва от плана ви?

— Следва това, че разбиваме мрежата им. Искаме да нанесем още един удар по Вилхелм. Това е, което имаме предвид. Планът е много добър, много стабилен, Рой. Но… ами ето какъв е проблемът обаче… ти никога не си бил действащ агент. Отчасти това точно наклони везните към теб, но, от друга страна, ни прави малко несигурни.

— Действащ агент ли?

— Да. Как ти се струва?

— Трябва ми по-голяма яснота. — Той се потупа по гърдите. — Е, не ме оставихте съвсем без дъх, все отнякъде ще събера смелост. Сериозно, не смятам, че съм най-подготвеният човек от отдела. Твърде много време прекарах зад бюрото. Специалната подготовка я изкарах преди много години. Е, все още мога да улучвам мишените по стрелбището. Обаче рамо до рамо с врага? И за миг не ми е минавало през ума. Зависи вие какво сте намислили за мен.

— Нямаш нужда от никаква специална и допълнителна подготовка. Нищо подобно. Напълно ще се съобразя с теб, Рой. Единствената ми грижа е да разбера дали ще удържиш на напрежението. Това е най-трудното; не само за теб, за когото и да било друг. Заради твоя начин на живот, пиянските ти подвизи, подозрителността ти — колкото смятаме, че си подходящ, толкова ни караш и да се безпокоим. Разбираш ли колко деликатна задача е това? И всичко лежи на моите плещи. Аз трябва да взема решението. А друг просто нямаме предвид. Или ти, или никой. Ти трябва да бъдеш. — И той глътна наведнъж останалото в чашата си.

— И? — обади се Кепела.

— Не разбирам.

— И какво е вашето решение?

— Не би ме питал, ако вече не го знаеше, Рой. — Той потупа папката. — Не би било в твоя стил.

Цветна снимка на президента висеше на стената над бюрото на Марк Голпин. Президентът беше усмихнат. Голпин — не. Офисът му се беше вмирисал на пот. От прозореца на седмия етаж на новата федерална сграда се разкриваше гледка към залива Пъджит Саунд. Обикновено се виждаше и връх Рейниър, но не и днес. Имаше мъгла.

Голпин беше облечен в блейзър в морскосиньо, риза на едри шарки и ръждивокафява вратовръзка. Благодарение на поизсветлялата си на слънцето руса коса той изглеждаше по-млад за петдесетте си години. А огромното му дъбово бюро по-скоро беше предназначено да служи за бариера, отколкото за работно място. На него нямаше и един лист хартия, само зелена попивателна, подплатена с кожа по краищата, табела с името и телефон от черна пластмаса, наричан понякога Мерлин, по името на злия вълшебник от легендата за крал Артур. До него се намираше преспапието, често използвано за пепелник — беше направено от месингова гилза от противосамолетен снаряд за кораб разрушител от времето на Втората световна война — от вътрешната страна се четеше „МАРК ГОЛПИН“.

Самият Голпин се мъчеше да се успокои, като учител, доведен до безизходно положение. Вените и от двете страни на почервенялата му шия се издуваха равномерно, следвайки пулса на разлудялото му се сърце. Челюстните му мускули непрестанно се свиваха и отпускаха, сякаш нещо предъвкваше.

Седни , означаваше жестът на ръката му.

Кепела си избра стол, от който нямаше да се наложи да гледа към прозореца — не искаше да се разсейва заради хубавия летен ден навън — и се отпусна в него, дишайки тежко.