Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

ЗВЛ означаваше забранено за външни лица.

СОД означаваше силно ограничен достъп.

Всяко наименование имаше и цифров израз, а съответният картотечен шкаф се отваряше със специална комбинация от цифри. Отделните чекмеджета също бяха снабдени с етикети, върху които бяха изписани цифри, съответстващи на буквени комбинации. При три от картотечните шкафове се изискваше картата с магнитен код на агента да се пъхне в съответния процеп, преди да се набере цифровата комбинация. Досиета. Година след година се трупаха все нови и нови досиета. Обичайните за подобни отдели копирна машина и машина за унищожаване на документи бяха бутнати в по-далечния ъгъл на празната стена, зад бюрото на Кепела. Боядисана със син емайллак кутия се мъдреше до унищожителя — единственото цветно петно в офиса — инсинератор под високо напрежение, приличен на кофа за боклук, използваха го да доунищожи нарязаните на лентички секретни документи и да ги превърне в миниатюрни късчета хартия.

Кепела имаше на бюрото си и компютър IBM, който не беше свързан с нито един от другите компютри в Бюрото. Използваше го само като се наложеше да добави новопристигнала информация, като система за ориентиране в база данни. Включи го. Дискетите със записана върху тях информация, заключени заедно с досиетата, фигурираха в компютърните списъци заедно с поредица от различни тематични наименования, което позволяваше да се извършват сложни проучвания, като се правят безброй връзки между отделните файлове. Само Кепела, Голпин и някакъв заместник на нещо си във Вашингтон знаеше паролата: ZOWEHOTE.

Рой изписа паролата и после започна да си проправя път, както той си знаеше, из различните менюта. Не след дълго взе да почуква по клавиатурата редиците цифри, означаващи кодове на файлове. Изобщо не вкара в употреба системата за търсене, тъй като компютърът автоматично заличаваше командата, ако до петнадесет секунди не му се подаде нов цифров код.

Сърцето му силно биеше. Това беше началото.

Фотокопира файловете за минути, после ги върна в съответните чекмеджета и ги заключи. Внимателно нагъна всеки лист така, че свободно да се побере в обувките му. После ги обу и здраво затегна връзките им, като прие правенето на възли като символ на това, което се беше случило с него.

Свършено е, помисли си той и се отпусна на стола си, за да си отдъхне. От всичко най-много му се искаше сега да си пийне.

Джей Бекер с решителна походка закрачи по кея към „Добрата дама“. Не че се чувстваше изпълнен с решимост. Даже напротив — изпитваше безпокойство, защото днес щеше да се срещне с нея , и не просто щяха да си подхвърлят по едно здравей, докато се разминават. Не, днес щяха и да прекарат известно време заедно . За две седмици добре я беше проучил: беше жена, едновременно свенлива и самотна; говореше меко; приличаше на човек, изплашен от нещо. Усещаше този страх в нея, знаеше, че интересът му беше колкото въпрос на хормони, толкова и се дължеше на чисто любопитство. Въпреки това мисълта за нея все така продължаваше да го кара да се изпотява, а сърцето му да ускорява пулс. Отри ръце в сините джинси, които някога бяха дълги, за да ги подсуши. Любопитството беше основна движеща сила в живота на Джей Бекър: желанието да наблюдава, страстта към неизвестното. Написаните от него над двеста песни бяха плод на наблюденията му — там се говореше и за индустриален смог, и за китоловни кораби.

Веднъж написа песен и за нощната пеперуда. Той и съставът му бяха наблюдавали нощна пеперуда по време на гръмотевична буря, когато лампите бяха загасени и вместо тях запалиха свещи. Много скоро след това главна атракция стана не неритмично появяващата се крива на поредната светкавица, а една нощна пеперуда. Всеки път, когато пеперудата доближеше пламъка на свещите, крилцата й се обгаряха все по-надълбоко. Но това ни най-малко не я отказваше отново и отново да се опитва да доближи максимално светлината. Накрая, при поредното опасно близко прелитане над пламъка, тя се устреми към земята, опита се да размаха това, което й беше останало от крилцата, но се сгромоляса точно насред горещия восък от сълзенето на свещите. Джей я нарече Марвин и написа стиховете си в алегоричен стил. Беше се случило преди девет години, но понякога Джей си даваше сметка, че се чувства точно като онази нощна пеперуда тогава. Въпреки повтарящите се неуспехи, той продължаваше да си изкарва хляба с музика, отказвайки да се прости с мечтите си. Марвин. На Марвин естествено всичко му беше ясно, но Джей Бекър все така продължаваше да се учи.