Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

— Вашингтонският. Твоят Голпин от Сиатъл не знае нищо. А пък за операцията… ще стигнем и дотам. Сега ще ми кажеш как си с пиенето.

— Не, няма.

— Каза, че нямаш вече нищо общо с това.

— Нямам.

Бранденбърг си пое дълбоко въздух.

— Рой, тези папки, донесения, кадрови статистики не ми вършат никаква работа, нищо не ми казват за теб, какъв си като човек . Господи, знам за женитбата ти, за бившата ти жена, за сина ти, даже и какво има в банковата ти сметка. Знам и че не слагаш и капка в устата. И по всичко изглежда, че си по-добре сега. Необходима ми е по-солидна информация за теб, Рой. А нямам много време. Всъщност нямам никакво време. По дяволите, трябва да разбера що за човек си.

— Затова ми предлагате пълна чаша и чакате да излея целия си живот? — Даваше си сметка, че ако беше изгълтал съдържанието й, щеше вече да усеща как топлината се разлива по гърба му, по протежение на гръбначния стълб и до главата. — Не съм такъв човек, Бранденбърг. Прочетете си папките по-внимателно. Би трябвало да сте наясно, че не обичам да ми се говори със заобикалки. Обичам да ми се казва ясно и точно за какво става дума. Обичам да си върша добре работата. И наистина добре си я върша. Дойдох във Вашингтон по ваша заповед, от която, да призная, чак толкова не се развълнувах. Ето ме тук. Щом сте чел тия папки… пълни с… глупотевини… трябва да сте схванал, че не съм особено щастлив в Сиатъл. От десет години се опитвам да заслужа преместване във Вашингтон. Обичам този град. Точно тук бях вербуван. Тук преживях и едни от най-хубавите си години. Разчитах на Марк Голпин да каже няколко добри думички за мен тук. Обеща ми, че ще го направи. После вие ми се обадихте и си помислих, може би настъпи най-сетне и моят час. И дойдох чак дотук и какво ми се предлага — един двайсет години по-млад от мен мъж, който по някаква случайност ми е шеф, почва да ме върти на шиш, вика ми Уолтър първите четиридесет минути, после почва да се налива и вече ме нарича Рой. Е — завърши Кепела, — как ще ми възстановите разходите за това приключение?

Той пъхна ръка в джоба на ризата си и извади оттам самолетния си билет. Ръцете му бяха едри, с дебели пръсти и плоски нокти. Все още носеше халката си.

Без да каже нито дума, Бранденбърг извади портмонето си и отброи седем хиляди и петдесет долара. Подаде ги на Кепела.

— В брой?

— Казах ти — каза Бранденбърг, прибирайки портмонето си, — това тук даже не се води към операциите. Само четирима знаем. Ако прекараме разходите през счетоводството, целият му проклет отдел ще научи. А сигурно и един-двама сенатори. И вече ще е почти невъзможно да запазим цялата информация в тайна. Твърде много хора ги сърби езикът да се разприказват пред пресата. Директорът разпрати специална заповед заради подобни случаи.

— Четох я.

— Тогава разбираш за какво става дума.

— Да. Ние имаме повече късмет. Една малка, компактна група, това са хората в Сиатъл. Има си много повече предимства, предполагам.

— Точно това имам предвид и в нашия случай. Знаем, че искаш да дойдеш във Вашингтон. С нас си повече от двайсет години, така че предполага се, че си ни верен. На директора това му харесва — да има повече хора като теб, с двайсетгодишен стаж. Сигурно точно това е бил най-тежкият аргумент, като те е предпочел за тази операция. Свършваш тази работа за нас и после можеш да се преместиш във Вашингтон.

Кепела донамести парите в портмонето си, после се втренчи в Бранденбърг.

— Каква работа?

— Нали ти казах, ние — всъщност по-скоро от ЦРУ — имаме основания да смятаме, че следващата им мишена ще бъде Сиатъл. И може би ти , най-вече.

Кепела не реагира, въпреки че си мислеше как е възможно на някого изобщо да му хрумне подобно нещо. Все пак ЦРУ работеха по съвсем друг начин.

Бранденбърг заговори отново:

— Искаме да им погодим номер.

— Да ги снимате ли искате?

— Не. Нещо много повече и по-заплетено и сложно. Друг стар номер, казаха ми, че са го използвали още по време на войната. — Бранденбърг имаше навика да подсмърча, ноздрите му се свиваха и отпущаха безброй пъти, в такива моменти заприличваше на хрътка. — Консултирах се с един човек на име Стоун. Чувал ли си за него?

— Не.

— Сега е в пенсия. Навремето е отговарял за контраразузнавачите.

— Двойните агенти?

— Всъщност за тия, дето следят двойните агенти.

— Говорите ми за „Разследване на държавни служители“, нали?

— Значи все пак си чувал за тях?

— Само инцидентно. Един на име Лайъл им е шефът, нали?