Ридли Пиърсън - Кръвта на Албатроса

Спомените за Вашингтон все още бяха живи в някакво ъгълче на съзнанието на Кепела. Можеше съвсем точно да си спомни деня, в който за първи път стъпи на вашингтонска земя, слизайки от влака. Двадесет и пети август хиляда деветстотин и петдесета година — два месеца след севернокорейското нашествие и завладяването на Сеул. Жегата и влагата същия този ден направо го бяха довели до пълно изтощение. В родната му Оклахома също имаше жежки дни, обаче усещането, че се намира в сауна, беше изпитал само във федерален окръг Колумбия 1 1 Град Вашингтон не се числи в никой щат, а е отделна административна единица — федерален окръг Колумбия. — Б.р. .

Пристъпвайки от самолета навън, той разбра, че нещата не са се променили и задиша тежко-тежко, веднага щом усети как горещината като че се стоварва върху него. Нямаше защо да се бави на летището, за да си чака багажа. В неголяма чанта от мека материя беше напъхал всичко необходимо: една смяна дрехи и продълговато тефтерче с адреси.

Пътуването с такси му разкри няколко невиждани досега гледки. Макар да беше тъмно, успя да се ориентира, че едновремешният пейзаж, състоящ се от малки фермички и коне, беше заменен от крупни владения и машини, побрали в себе си десетки, а понякога и стотици конски сили. Магистрали с шест и осем линии го отведоха до мястото, където се беше запътил — хотел „Холидей Ин“ в Арлингтън. Шофьорът, негър на име Джон, не спря да бърбори през цялото време — по-скоро изстрелваше думите през зъби — надвиквайки се с госпъл рока от включеното радио.

Кепела почука два пъти на вратата с номер двеста и десет и тя се отвори веднага. Появилият се мъж беше с флотска подстрижка, грижливо поддържан мустак и силно почернял от слънцето. Посочи на Кепела стол до масичка с овална форма, отрупана с купчини листове и папки.

— Радвам се да те видя, Уолтър. Благодаря ти, че дойде.

Шефовете винаги го наричаха Уолтър. На това име беше заведено и досието му.

— Кевин Бранденбърг — представи се мъжът, като че Кепела не знаеше кой го беше привикал да прелети близо четиристотин километра на тайна среща. — Струва ми се, че ще е чиста загуба на време да се срещаме в дирекцията, затова се наложи да дойдеш тук. Работата е изключително важна и предпочетох да не привличаме внимание към себе си, знаеш как в дирекцията веднага забелязват пришълците…

Не, Кепела не го знаеше. Познаваше ситуацията в Регионалната дирекция в Сиатъл, не и в Централната дирекция във Вашингтон.

Бранденбърг продължи:

— Стаята е обезопасена. Можем свободно да разговаряме.

Кепела кимна. Стаята беше типична за стандартите на хотелите от веригата „Холидей Ин“: огромно легло, лампи, статуетки, телефон, телевизор, овална масичка, осветена от висяща лампа със зелена плафониера. Завесите бяха дръпнати и закриваха плъзгащата се стъклена врата, водеща към балкона.

Кепела се размърда неспокойно на стола. Бранденбърг се беше зачел в някаква папка, веждите му бяха сключени ниско над очите. Типичен жест за шеф, гарниран със заплашително мълчание, което трябваше да възстанови съотношението на силите. Кепела се зачуди колко ли често човек трябваше да се подстригва, за да поддържа неизменна прическата а ла Бранденбърг.

— Ти даваш много стабилни резултати — изрече Бранденбърг, създавайки илюзията, че чете досието на Кепела, но самият Кепела знаеше, че беше невъзможно — неговото досие беше много по-дебело.

Той изсумтя и отново се размърда на стола. Бранденбърг щеше да му каже за какво го е повикал тогава, когато той сметнеше за най-удобно.

— Сигурен съм, че си запознат с цялата технология, от която напоследък все повече се налага да се отказваме.

Кепела кимна.

Бранденбърг улови кимването и отново забучи глава в папката.

— Преди време от ЦРУ са пратили агент в района на Регенсбург, Западна Германия. Възможно е той да е проникнал в мрежата на Вилхелм. Заради секретността на операцията данните, с които разполагаме в момента, са доста оскъдни. Обаче преди няколко дни той поискал муле — нещо, което е изключено да направи при нормални обстоятелства — освен ако не е могъл да се довери на обичайния си куриер. Това налага предположението, че е разполагал с нещо наистина много ценно. Той е мъртъв, Уолтър. А от жената никаква следа.

— Жената ли? — вметна Кепела.

— Мулето.

Кепела отново само кимна.

Бранденбърг вдигна глава. Челото му беше набраздено от бръчки, веждите му се бяха сключили като връх на стрела над носа му.