Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Беше дал да я запечатат в прозрачно найлоново пликче, защото искаше този скромен документ да го преживее каквото и да стане. Разглежда малко снимката — ненужно занимание за човек, който познаваше всяка точица от нея наизуст — преди да вдигне отново очи към отсрещния колеж. В този утринен час не се тълпяха студенти, никой не седеше на стълбите, на които бе седяла Сара, когато бе заснета фотографията преди толкова години: десният крак сгънат, левият опънат, вдигнала ръце да разстели косата от двете страни на тясното си личице. Сара, единственото дете на Рафул.

Още си спомняше (може ли някога да забрави!) деня, в който се дипломира — summa cum laude — в еврейското училище. Рафул стоеше до майка й, сълзи се стичаха по лицата и на двама им; сетне имаше вечеря, последвана от жестокия удар, който им бе нанесла при последните питиета в апартамента им в Бака: никаква държавна служба, нито един час в някой кибуц, никакви гаджета, никакъв живот в Израел… само в Лондон! Ще иде в Лондон да учи моден дизайн и ще прекара живота си да прави дрехи за богатите гоим .

Войната помежду им бе дълга: една от малкото войни, които Рафул изобщо бе губил.

Оглади няколко пъти снимката, преди да я прибере отново. Това бяха тленни спомени. Битката, докато жена му Естер стоеше нещастна отстрани; помирението; бавното му смирение с отстояваната от порасналата му дъщеря независимост: всички тези неща бяха довели, досущ като дългия, прав като струна път, свързващ Йерусалим със Западния бряг, до едно — до смъртта .

На Шарет му се бе налагало прекалено често да среща смъртта. В онези минали времена, да, наистина бе така, както каза Игал: взривяваха хора, британците ги търсеха да ги обесят… макар тогава да бе различно, защото взривяваха други хора, бесеха други хора. Ала сценарият се промени. От полезрението на Рафул започнаха да изчезват завинаги роднини и приятели. Един приятел на име Йехуд Шафетс, о, да, той бе мъртъв, с пръсната глава, докато пътуваше към бейрутското летище. Естер — казаха, че починала от отравяне с барбитурати, защото лекарите не посмяха да напишат в графата причина за смъртта Разбито сърце . Лекарите имат склонността да не признават онези болести, които не могат да лекуват.

Смъртният акт на Сара бе даже по-лаконичен. Масивна смъртоносна травма — винаги го бе поразявал странният начин на описание на причината за смъртта на едно разкъсано на парчета от бомбата тяло.

20 юли, 02:00 часът

Оксфорд

— Воала! 3 — рече Роби. — Льо закуска кафе с мляко, за един.

Колин се престори, че се разбужда, потърка очи.

— Колко е часът?

— Дьо 4часът. Още рано.

Колин се изправи седнал. Синът му седна на леглото с поднос в ръце, широко ухилен.

— Льо кафе дю нес, от бурканче, купено от най-хубавия сюпермарше и отворено лично, пар моа. Льо яйца пържени. И льо… Не знам как е бекон, тате.

Сложи подноса върху скута на Колин. Препечен хляб, сок, бекон с яйца, кафе.

— И за какво е всичко това? — попита, изпълнен с подозрение Колин. — Какво целиш?

— Сякаш бих помолил стареещия си родител за нещо! Кой, моа 5ли? — Роби постави длан на гърдите си с вид на засегнат.

Колин изсумтя.

— Портфейлът е на раклата — изръмжа той. И добави: — Благодаря, синко. Ти яде ли?

— Да. Не можах да спя. Разбудих се от разговора ти по телефона; кой позвъни?

Колин разбърка кафето си.

— Никой не е звънил. Сигурно си сънувал. Казваш, че не си могъл да спиш, но изглеждаше другояче, когато надникнах. Както и да е, откъде се появи този неочакван франсе ?

Роби поклати глава, все така дяволито усмихнат — усмивка на невинността, която разделяше лицето му на две.

— Просто съм възбуден, това е. Глупаво.

Изчерви се силно, беше притеснен и Колин, който много добре знаеше, че не биваше да хване ръката му, рече:

— И аз — също. Като че ме боцкат иглички по задника.

— И мен — Роби се наведе над леглото и си гребна с пръсти от бекона.

— Ей! — Колин го мушна с вилицата. — Това си е мое!

— Аз сега раста! — Тонът на Роби бе мазен. — И се нуждая да натрупам маса. А и не дебелея от това, както някои хора, които познавам.

— Уф! Разкарай се! — Колин сръбна кафе. — Ей, това наистина е вкусно. Благодаря.

Момчето отново се изчерви и сведе поглед.

— Как изглежда Куала Лумпур?

— О… шумен, малко мръсен град. Горещо и влажно. Но има някои много красиви здания, а и хората са симпатични. Ще ти хареса. Както и да е, аз би трябвало да попитам теб : цял месец не правиш нищо друго, освен да четеш пътеводители.