Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Колин неочаквано изпадна под властта на неприятните спомени. Този едър, дългурест юноша някога беше бебе. И една вечер… бе ред на Колин да го къпе. Роби не спираше да плаче: лицето му червено, грозно; не отвръщаше на милувките, не щеше шишето си. Уморен до смърт, Колин опита всичко, което можа да измисли, за да утеши детето си. Нищо не помогна. И накрая разтресе грозната, червена кукла и закрещя: Престани! Престани веднага, чуваш ли ме! И куклата, изненадана, спря да плаче изведнъж…

Споменът се заби болезнено едновременно и в корема на Колин, и в съзнанието му. Захапа силно опакото на дланта си, искаше да си причини болка, кърваво изкупление, което всеки баща търси в завръщането си от онзи миг на насилие, причинено върху любимата му рожба. Онова, което всеки баща би трябвало да направи…

В онзи ден, когато бе разтресъл горката кукличка, се появи Лейла, разбра всичко от пръв поглед и започна да успокоява не Роби, а Колин — той се нуждаеше повече от утешение. Това бе, когато Роби имаше майка. В онези дни пък Колин още имаше съпруга, вместо невзрачните любовни връзки, с които да се държи на повърхността.

Изправи се до леглото на Роби, вдигна повече шум, отколкото му се щеше, но изведнъж почувства нужда да излезе, да остане сам, извън обсега на обърканите чувства, предизвикани от това пораснало момче, което вече цапаше чаршафите: синът му, обичният му син.

Дали да се обади вече по телефона? Не. Още е твърде рано.

Легна си и си припомни, че скоро щяха да полетят — предстоеше първият етап от дългата им одисея до Австралия. След няколко часа ще трябва да намери сили да изкачи стълбичката, да закопчее коланите и да зачака ужасът да започне. Можеше да го направи. Можеше да го направи заради Роби. Само заради него.

Около час след като Колин отново потъна в сън, един автобус на Зелената линия спря пред някакъв светофар в покрайнините на Стейнс. В автобуса имаше един пътник. Седеше до прохода между седалките, в средата, на левия ред. До него лежеше голяма брезентова торба, по която бяха изписани с шаблон думите Детски спасителен сал .

Автобусите на Зелената обслужваха линия между летищата Гетуик и Хийтроу . Тя действаше денонощно, но нощем броят на автобусите по нея намаляваше до един на кръгъл час. Тъй като бе наблюдавал тази линия от месец време, пътникът в автобуса Халиб Ханиф знаеше, че поне два от автобусите в един, в два, в три и четири след полунощ, щяха да бъдат гарантирано празни. Винаги бе така. Въпреки това линията се поддържаше; вероятно защото автобусът можеше да потрябва на другото летище, а и защото фирмата не искаше да я обвинят в неспазване на разписанието.

Пътят, по който се движеха автобусите, беше много интересен.

Вместо да обиколят поне три четвърти от периметъра на Хийтроу , на тях им позволяваха да пресичат охраняваната зона на летището, влизаха през товарните портали и напускаха зоната до Първи терминал. След като бъде построена проектираната магистрала М 25 всичко това ще се промени, но засега автобусът трябваше да пресича писти за рулиране, да се спусне в тунела под една от двете основни писти и накрая да си проправи път около паркираните на площадката пред Първи терминал самолети. В зависимост от шофьора това отнемаше между пет и пет и половина минути: времето между вдигащата се червено-бяла бариера в единия край, и спускащата се в другия край, когато автобусът вече навлизаше в зоната на свободен достъп на летището.

Никой не проверяваше тези автобуси, нито пътниците им. Едно помахване от страна на шофьора, бариерата се вдигаше и влизаха. Просто и ясно.

И така, единственото необходимо нещо беше да се намери подходящият шофьор. Което не бе трудно, защото те не бяха кой знае колко добре платени. Когато Халиб си избра човека и го заведе в един от онези клубове на Еджуер роуд , където за хиляда лири човек може да вземе бутилка скоч и да заеме маса до самата сцена с няколко курви за развлечение, тогава, в онзи миг, всичко стана съвсем лесно. Отегчително лесно.

Халиб отдавна се бореше с отегчението. Вече бе на четирийсет и две години, но когато бе по-млад и живееше в Бейрут (и все още можеше да използва истинското си име, това бяха дните, преди Халиб Ханиф да умре за свое удобство), той понякога продаваше ливанските си лири за американски долари, сетне организираше някое малко произшествие — кола-бомба например — достатъчно да прогони чуждестранните кореспонденти от бара на хотел Комодор в гонене на тъй любимата им тема Бум-бум , както я наричаха; сетне, на следващия ден, когато ливанската лира рухваше надолу в резултат на бум-бума , той продаваше доларите отново за лири; правеше всичко това, защото нямаше какво друго да прави и бе отегчен до смърт.