Нора Робертс: Магията на кръвта

Нора Робъртс

Магията на кръвта

Книга трета от трилогията

„Родът О’Дуайър”

Красивата Брана О’Дуайър наследява силата на Тъмната вещица. Тя е в основата на кръга, който се опитва да унищожи злия магьосник Кеван. Освен най-близките й роднини и приятели, към кръга принадлежат и конете, соколите и вярното й куче Кател.

Брана се е влюбвала истински един-единствен път в живота си – във Финбар Бърк. Преди дванадесет години те се опитват да бъдат заедно, но проклятието на Сърха ги разделя, белязвайки плътта на Фин. Той не може да бъде с наследница на Тъмната вещица, защото във вените му тече кръвта на Кеван. Въпреки че са принудени да се разделят, те не спират да се обичат. Щастието им е възможно само ако Кеван загине.

В тялото на магьосника обаче се е вселил демон, който може да бъде победен единствено чрез магията на кръвта. Изходът на вековната борба между рода О’Дуайър и злото зависи от смелостта и верността на Фин. Ще се окаже ли повикът на кръвта по-силен от този на сърцето?

На Кат — една от най-ярките светлини в живота ми

Колко далеч изглеждат звездите, колко отдавна беше първата ни целувка и колко старо е сърцето ми.

Уилям Бътлър Йейтс

Тя иска кръв; казват, че кръвта търси кръв.

Уилям Шекспир

ПЪРВА ГЛАВА

Лято, 1276 г.

В един слънчев ден в самия край на лятото Брана събираше билки, цветя и листа, от които щеше да прави мехлеми, отвари и лечебен чай. Често идваха при нея — съседи, пътници — с мъката си и надежда за лек. Идваха при нея, Тъмната вещица, както някога при майка й, с болка в тялото, сърцето или душата и й се отплащаха с пари, услуга или нещо друго в замяна.

Тримата с брат й и сестра й бяха съградили живота си в Клеър, толкова далеч от дома им в Мейо. Далеч от хижата в гората, в която някога бяха живели и в която бе умряла майка им.

Брана бе създала тук свой живот, много по-пълноценен и радостен, отколкото бе вярвала, че е възможно, в онзи ужасен ден, когато майка им им бе дала почти цялата си сила и ги бе отпратила далеч, преди да пожертва себе си.

Тогава имаше само мъка, мислеше си сега Брана, само дълг и страх, докато вършеше каквото се искаше от нея, докато отвеждаше по-малките си брат и сестра далеч от дома.

Бяха оставили зад гърбовете си любовта, детството и невинността си.

Изминаха дълги години. Първите няколко бяха прекарали, както бе заръчала майка им, при братовчедка й и нейния мъж — на сигурно място, обгрижвани и обичани. Но бе дошло време, както ставаше винаги, да напуснат гнездото и да приемат това, което са и което винаги ще бъдат.

Трима тъмни вещери.

А какъв бе дългът им, главната им цел? Да унищожат Кеван, тъмния магьосник, убиеца на баща им — смелия Дайхи, на майка им Сърха. Кеван някак бе оцелял след заклинанието, направено му от умиращата Сърха.

Но в този светъл ден в края на лятото всичко изглеждаше толкова далечно — ужасът на онази последна зима, кръвта и смъртта в онази далечна пролет.

Тук, в дома, който бе създала за себе си, въздухът ухаеше на розмарина в кошницата й, на розите, засадени от мъжа й при раждането на първото им дете. Облачета като пухкави бели агънца се носеха по синята поляна на небето, а горите и нивите, които бяха разчистили за обработване, зеленееха като изумруди.

Синът й, който скоро щеше да стане на три, седеше на слънчице и тупаше барабанче, направено от татко му. Пееше си и викаше, докато тупаше с все сила и такова весело безгрижие, че очите й чак се насълзиха от любов.

Дъщеря й, едва навършила годинка, спеше, стиснала любимата си парцалена кукла, пазена от Кател, вярното им куче.

И още един син вече мърдаше и риташе в утробата й.

От мястото, където стоеше, се виждаше полянката и малката хижа, която заедно с Иймън и Тийгън бяха построили преди близо осем години. Деца, помисли си тя сега. Тогава бяха просто деца, които не са имали възможност да се насладят на детството си.

Те още живееха там, наблизо. Верният Иймън, толкова силен и предан. Тийгън, толкова добра и красива. И много щастлива сега, каза си Брана, толкова влюбена в мъжа, за когото се бе омъжила през пролетта.

Всичко бе толкова мирно, мислеше си тя, въпреки тупането и виковете на Брин.

Къщата им, дърветата, зелените хълмове, по които овцете изглеждаха като точици в далечината, градините, яркосиньото небе.

Но трябваше да свърши. Краят наближаваше.

Денят щеше да настъпи скоро, усещаше го, както усещаше ритането на бебето в утробата си. Светлите дни щяха да помръкнат. Мирът щеше да прерасне в кървави битки.