Нора Робертс - Магията на кръвта

Тя седна и разтвори ръце.

— Първо ела, седни при мен. Момчето ми — прошепна тя, когато той се покатери в скута й. — Сърце мое. Ти знаеш каква съм аз.

— Мама — отвърна той и се сгуши в нея.

— Така е, но понеже никога не съм го крила от теб, знаеш и какво друго съм. Тъмна вещица, пазител на заклинания, дъщеря на Сърха и Дайхи. Това е в кръвта ми. И в твоята кръв също. Виждаш ли свещта?

— Ти я направи. Мама прави свещи и пече питки, а татко язди кон.

— Така ли било? — Тя се засмя и реши, че ще го остави още малко да запази тази илюзия. — Вярно е, че аз направих свещта. Виждаш ли фитила, Брин? Той е студен и без никаква светлина. Погледни свещта, Брин, виж фитила. Виж светлината и огъня, мъничък пламък, топлина, светлината, която ще се появи. Ти носиш светлината, пламъка в себе си. Виж фитила, Брин.

Тя му го повтаряше нежно отново и отново, усети как енергията му се уталожва, как мислите му се сливат с нейните.

— Светлината е сила. Силата е светлина. Вътре в теб, навън от теб, през теб. Твоята кръв, моята кръв, нашата кръв, твоята светлина, моята светлина, нашата светлина. Почувствай какво живее в теб, какво се таи вътре в теб. Виж фитила, той чака твоята светлина. Твоята сила. Извади я. Остави я да се надигне, бавно, бавно, нежно и чисто. Пресегни се към нея, тя е твоя. Пресегни се, докосни я, вдигни я. Донеси светлината.

Фитилът заискри, угасна, отново заискри, после се запали наистина.

Брана го целуна по главата. „Ето, помисли си тя, това е първото, което научи.“ И момчето й никога повече нямаше да е просто дете .

Радост и тъга, завинаги преплетени.

— Много добре се справи.

Той извърна лице към нея с усмивка.

— Може ли още една?

— Да — отвърна тя и отново го целуна. — Но ме чуй сега, чуй ме добре, защото има още много да учиш и видиш. Но първото нещо, което трябва да научиш, което трябва да спазваш, в което трябва да се закълнеш, е да не вредиш никому с това, което си, което имаш в себе си. Твоят дар, Брин? Да не носи вреда никому. Закълни ми се, закълни се пред себе си, пред онези, които са били преди и които ще дойдат след теб.

Тя вдигна ритуалната си кама, драсна с нея дланта си.

— Ще дадем кръвна клетва. Майка на син, син на майка, вещица на вещер.

Със сериозни очи той протегна ръка и само примигна от острата болка, когато тя го поряза.

— Да не вреди никому — каза Брин, когато тя стисна ръката му и смеси кръвта си с неговата.

— Да не вреди никому — повтори тя, после го прегърна здраво, целуна раничката, излекува я. — Сега можеш да запалиш още една свещ. А после заедно ще направим амулети за защита. За теб, сестра ти и баща ти.

— Ами за теб, мамо?

Тя докосна фигурката, окачена на врата й.

— Аз имам каквото ми е нужно.

В мъгливото утро Брана се качи на каруцата, а малкото й момиченце бе сгушено в одеялата до нея. Погледна към момчето си, зачервено от удоволствие, настанено на седлото пред баща си. Обърна се към сестра си, красива и притихнала върху гърба на Аластар, към брат си, сложил меча на дядо им на кръста си, висок и строен, върху гърба на коня, който бе нарекъл Митра. И накрая Гелуън, спокоен и уравновесен, върху красивата кобила, на която Аластар бе станал баща преди три години.

Брана цъкна с език да подкани стария впрегатен кон на Гелуън и след веселия вик на Брин потеглиха. Само веднъж погледна назад към къщата, която бе заобичала, и се запита дали някога ще я види отново.

После впери поглед напред.

Лечителят винаги бе добре приет, където и да отидеше, а същото важеше и за музикант с арфа. Макар бебето в корема й често да бе неспокойно, Брана и семейството й намираха подслон и гостоприемство по пътя си.

Оуен свиреше, тя, Тийгън или Иймън предлагаха мехлеми и отвари за различни болежки и рани. Гелуън разчиташе на здравия си гръб и мазолестите ръце.

Прекараха една топла вечер под звездите, както толкова искаше Брин, а Брана бе спокойна, като знаеше, че кучето, соколът и конят пазят онова, което й принадлежеше.

Не срещаха никакви неприятности по пътя си, но това бе, защото вестта се бе разнесла. Тъмните вещери, тримата, пътуват през Клеър към Голуей.

— И Кеван ще чуе накрая — обади се Иймън, когато поспряха за малко, за да отпочинат конете и децата да потичат наоколо.

Брана седеше между него и Тийгън, докато Гелуън и Оуен даваха вода на конете, а Иймън хвърли въдицата си в потока.

— По-силни сме отпреди — напомни му Тийгън. — Дойдохме на юг като деца. Връщаме се на север като големи хора.