Нора Робертс - Магията на кръвта

Когато соколът се отклони от пътя, а Аластар понечи да го последва, Кател скочи от каруцата и тръгна по една странична пътека.

— Пътят не е натам. — Оуен се приближи с коня си до каруцата. — Ще стигнем в Ашфорд утре, но пътят не е натам.

— Не, не и пътят за Ашфорд, но именно натам трябва да вървим. Вярвай на водачите ни, Оуен. Има нещо, което трябва да направим първо. Усещам го.

Иймън се приближи от другата й страна.

— Близо до дома — каза той. — Почти усещам вкуса на родния дом. Но сега сме призовани.

— Да, призовани сме. Затова ще се отзовем. — Тя се пресегна и докосна ръката на мъжа си. — Трябва.

— Тогава така ще направим.

Не познаваше пътя, но все пак й се струваше познат. Беше сляла съзнанието си с това на кучето и виждаше ясно всеки завой, всеки следващ хълм. Усещаше как той се пресяга към нея, онзи мрак, жадуващ да погълне всичко, което беше тя.

Забуленото слънце слезе ниско над западните хълмове, но те продължаваха да яздят. Гърбът я заболя от дългите часове в каруцата, а гърлото й пресъхна. Но продължиха.

Забеляза сянката му в настъпващия мрак — извисяваше се над заобикалящите го поля. Място за преклонение, помисли си тя, усещаше го.

И място с голяма сила.

Спря каруцата, вдиша дълбоко.

— Не може да проникне тук. Прекалено силно е, за да го преодолее.

— Има нещо — промърмори Иймън.

— Нещо светло — обади се Тийгън. — Силно и ярко. И много старо.

— Преди нашето време. — Благодарна за помощта му, Брана се остави мъжът й да я свали от каруцата. — Преди майка ни. От незапомнени времена.

— Църква. — Гелуън вдигна ръце да свали Тийгън от седлото. — Но няма никого наоколо.

— Тук са. — Изморена, Тийгън се облегна на раменете му. — Онези, които са били преди нас, които са осветили тази земя. Те няма да го пуснат да мине. Това е свято място.

— Тази нощ е наша. — Брана пристъпи напред, вдигна ръце. — Богове на светлината, богини светли, призоваваме ви през мрака. Със силата, която сте ни дали, заради целта, която ни води, ние търсим вашата благословия. Една нощ под вашия подслон, преди да стане каквото съдбата е решила, искаме почивка, нощ отмора. Ние сме тримата на Сърха. Тъмни вещери дошли при вас. Каквато е волята ви, тъй да бъде.

Светлината блесна като слънце, грейна в прозорците, а вратите се отвориха от вятъра, сякаш въздишка ги открехна. И отвътре бликна топлина.

— Добре дошли сме. — Усмихна се, вдигна дъщеря си и сякаш цялата умора от пътуването се изцеди от нея. — Добре дошли.

Брана сложи децата да спят на постеля, която бе стъкмила върху пода на църквата. И беше благодарна, че и двете хлапета бяха прекалено изтощени, за да хленчат или спорят, тъй като мигновеният прилив на енергия я бе напуснал.

— Чуваш ли ги? — прошепна Иймън.

— Дори и аз ги чувам. — Оуен оглеждаше църквата, каменните стени, дървените седалки. — Пеят.

— Да. — Гелуън гушна кученцето, за да го успокои. — Нежно, красиво. Както пеят ангелите или боговете. Това е свято място.

— Не е просто убежище за през нощта. — Опряла ръка отзад на кръста си, Брана се изправи. — Предлага ни благословията и светлината си. Призовани сме от онези, които са били преди нас, да дойдем тук тази нощ.

Тийгън докосна нежно и почтително олтара с пръсти.

— Построена е от един крал за направената добрина. Удържал е обещанието си. Построена е близо до убежището на поклонник. Абатството на Балинтъбър.

Вдигна ръце и се усмихна.

— Толкова мога да видя. — Обърна се към мъжа си. — Да, мястото е свято и ще потърсим благословията на онези, които ни повикаха тук.

— Също като краля — обади се Брана, — и ние сме дали обещание. Оуен, любими, ще ми донесеш ли книгата на майка ми?

— Да, ще я донеса само ако седнеш. Просто поседни, Брана. Много си бледа.

— Уморена съм, вярно, но те уверявам, че това трябва да се направи, и после всички ще сме по-добре. Тийгън...

— Знам какво ни трябва. Аз ще...

— Седни — настоя брат й. — Аз ще донеса каквото ни трябва, а вие двете си починете поне за малко. Гелуън, заклевам те във всички богове, ако не искат да останат мирни, просто ги вържи.

Достатъчно бе Гелуън само да докосне страната на жена си и да хване Брана за ръка, за да ги накара да останат на място.

— Какво трябва да се направи? — попита той Тийгън.

— Да се поднесе дар. Да помолим за помощ. Да се съберем заедно. Той не може да дойде тук. Кеван не може да влезе, нито да види какво се случва тук. Тук няма сила. И точно тук можем да съберем нашите сили.