Нора Робертс - Магията на кръвта

— Той се тревожи. — Брана погали корема си. — Понеже сега двете с теб носим повече отпреди.

— Не се съмнявам в силата и волята ви.

— И все пак се тревожиш.

— Питам се дали трябва да е точно сега — призна Иймън, — макар и да знам, че така е редно. Усещам го, както и вие двете, но все пак щеше да е по-лесно, ако имаше време и да родите, както си му е редът, преди да се изправим пред онова, което ни чака.

— Каквото е писано, ще стане, но истината е, че се радвам, че ще спрем за няколко дни при братовчедите си. Боговете ми са свидетели, че ще се радвам поне ден-два да не съм в тази проклета каруца.

— Аз си мечтая за медените питки на Ейлиш.

— Пак мечтаеш с корема си — отбеляза Тийгън.

— Човек трябва да се храни. Ха! — Изтегли въдицата и вдигна пляскащата риба, която се бе хванала на кукичката. — Ще хапнем.

— Ще ти трябва повече от една — отбеляза Брана и припомни на всички думите, казани от майка им в един чудесен и радостен ден на реката край дома им.

Минаха през каменистите хълмове на Клеър, брулени от силни ветрове, внезапни и бурни дъждовни пориви. Яздеха през зелените долини на Голуей, покрай поля с блеещи овце, край къщички, над които се издигаше дим от торфените огнища. Ройбиър летеше нависоко под и между пластовете облаци, които превръщаха небето в пухкаво сиво море.

Децата дремеха в каруцата, сгушени между багажа, затова Кател седеше редом с Брана, нащрек както винаги.

— Има повече къщи, отколкото си спомням. — Тийгън се приближи на гърба на неуморния Аластар.

— Годините минават.

— Земята тук е добра — направо чувам мислите на Гелуън.

— Бихте ли се преселили тук? Тегли ли те тази земя?

— Да. Но същото е и с нашата хижата в гората на Клеър. И все пак, колкото повече се приближаваме към дома, толкова повече ме тегли към него. Наложи се да го оставим далеч, всички ние, но сега... Усещаш ли го, Брана? Този зов на дома?

— Да.

— Страхуваш ли се?

— Да. От онова, което предстои, но повече от това да не се провалим.

— Няма. — Брана рязко вдигна поглед, но Тийгън само поклати глава. — Не, не съм имала видение, но съм убедена. И увереността ми нараства, колкото повече се приближаваме до дома. Няма да се провалим, защото светлината винаги побеждава мрака, макар и да са нужни хиляда години.

— Звучиш като нея — прошепна Брана. — Като майка ни.

— Тя е във всички нас, затова няма да се провалим. О, виж, Брана! Погледни онова дърво с кривите клони. Същото, за което Иймън каза на братовчедка ни Маб, че оживява на всяко пълнолуние, за да я уплаши. Почти стигнахме до фермата на Ейлиш. Съвсем близо сме.

— Хайде, бързай напред.

Лицето й светна, сякаш отново бе дете, и Тийгън отметна глава, преди да се разсмее.

— Така и ще направя.

Тя отиде първо при мъжа си, отново се разсмя весело и препусна в галоп. Кател, който седеше до Брана, излая тихичко и потрепери.

— Добре, върви и ти. — Брана го погали.

Кучето скочи от каруцата, хукна след коня, а соколът се носеше в небето над тях.

Беше като завръщане у дома, защото бяха живели тук цели пет години. Брана забеляза, че е подредено и чисто, както винаги — с нови навеси и пристройки, както и нова ливада, където тичаха млади кончета.

Видя едно малко момче със светла коса, което бе прегърнало здраво Кател. И когато то й се усмихна, разбра, че това е Лоик, най-малкото и последно дете на Ейлиш.

Самата Ейлиш изтича пъргаво до каруцата. Беше се позакръглила и в светлата й коса имаше сиви нишки. Но очите й бяха ведри и младежки усмихнати, както винаги.

— Брана! О, виж се само, Брана! Шеймъс, ела тук и помогни на братовчедка си да слезе от каруцата.

— Добре съм. — Брана се смъкна тромаво, прегърна братовчедката на майка си. — О, колко се радвам, че те виждам.

— И аз, и аз. О, каква си ми красавица. Толкова приличаш на майка си. Ето го и нашия Иймън, какъв хубавец. Близките ми, и тримата, върнахте се, както казахте. Изпратих близнаците да доведат Бардан от полето, а, Шеймъс, ти изтичай и кажи на Маб, че братовчедите са тук.

С просълзени очи тя отново прегърна Брана.

— Маб и мъжът й си имат собствена къщичка от другата страна на пътя. Скоро ще роди първото си дете. Ще ставам баба! О, не мога да спра да бърборя. Това е Оуен, нали? И мъжът на Тийгън — Гелуън. Добре сте дошли. Но къде са ви децата?

— Спят в каруцата.

Нямаше как Ейлиш да не ги вдигне на ръце и да не ги почерпи с медените питки, които Иймън си спомняше. А после Конъл, който бе съвсем малко бебе, когато го бе видяла за последен път, сега поведе нейните деца при новото котило малки кученца.