Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Рафул се усмихна, не отвърна.

— Понякога — рече Игал — на човек му щукват чудати идеи. Работещият зад бюро си казва: О, навън е слънчево, я да се разходя малко. Което не е лошо само по себе си. Подпиши тук, моля те. Заради мен.

Но Шарет продължи да пренебрегва хартийката.

— Рафул…

Шарет стана. Отиде до нощното шкафче и отново вдигна телефона, отнесе го до импровизираната маса, молеше се наум кабелът да е достатъчно дълъг, за да не развали ефекта от пренасянето му.

— В Йерусалим — поде той, след като зае отново мястото си — е пет часът; не е чак толкова рано, наистина не е. Обади му се. Обади се на баща си. — Вдигна слушалката и я подаде на другия. — Обади се на Авшалом.

— Ох, Рафул… — Игал вдигна очи към тавана и въздъхна рязко.

— Обади му се.

— Знам как е било, когато сте били всички в Шай ли беше или в Хагана , не си спомням, да взривите Цар Давид и на следващия ден британците да ви обесят…

— Само едно позвъняване. Заради мен.

Говореха, без да се интересуват какво ще рече другият.

— Но в този свят, нали разбираш, това е, сериозно говоря, Рафул, сега сме в 1984-а, за Бога…

— И заради него. Заради баща си; не съсипвай кариерата си, Игал. Само едно малко обаждане.

— Сега вече съществуват правила, хайдушките времена свършиха, свършиха ти казвам.

— И след това ще ми кажеш, знам какво ще ми кажеш след това…

Бяха се изправили вече, думите изскачаха много тихи, но със съскане, със слюнки, не повече от няколко сантиметра деляха лицата им.

— Мемунех Хофи ти е вдигнал мерника, Рафул, взел те е на мушка …

— Ще ми кажеш, че след като в крайна сметка ще се наложи да преговаряме с Ясер Арафат, бихме могли да започнем още сега !

Юмрукът на Рафул се стовари върху масата, лицето му бе изкривено в гримаса, която, надяваше се, опонентът му ще възприеме като изблик на ярост, макар да бе причинена от болка. Последва тишина. Още миг-два двамината продължиха да се гледат втренчено. Бавно, бавно гневът се стопи от лицата им. Игал попита:

— Никой ли не знае, че си тук?

Рафул поклати глава.

— Което означава, че и никой няма да знае, че заминаваш?

— Логично заключение.

Игал кимна — досущ като пациент, комуто съобщават, че диагнозата му е рак.

— И ще бъде чудесно — рече, — ако никога повече не се завърнеш тук.

Рафул сведе поглед. Като каза това, младият мъж изискваше твърде висока цена, беше наясно, че Рафул няма друг изход, освен да я плати, а това подразни Рафул. Противно бе на схващанията му как трябва да се води един пазарлък.

— Виж — промърмори той. — Виж сега… Мащеха ще бъде елиминирана във въздуха, самолетът каца в Малайзия, аз слизам, изчезвам и се връщам в Тел Авив преди някой да е разбрал, че ме няма.

— Ами ако някой разбере?

Рафул леко намигна, повдигна дясно рамо; ала Игал не се засмя. Като изпълни Рафул Шарет искаше да му каже: Е, тежко е, трябва да тръгвам, нямам много време, нямам и никакви други житейски планове, които да заслужават това име, нека ако щат, да ми орежат пенсията, щом са толкова дребнави . Но Игал не възприе жеста му по този начин. Той го смяташе за безотговорен.

— Тръгвам — подкани го най-сетне Рафул. — Бъди спокоен, не се тревожи.

И се отпусни , добави наум, докато се изправяше, няма скоро да те пратят в Триполи да преговаряш с ООП .

Взе чантата си, огледа за последно стаята и се спря на прага.

Искаше му се да каже: Ти си сред най-добрите от най-добрите, Игал. Образован. Внимателен. Толерантен и цивилизован, ти си по-добър евреин, по-добър израелски евреин, отколкото бих могъл да бъда аз. Вярваш безпрекословно в скъпите за нас неща, а вашето поколение ще направи много повече да удържи линията, която ние установихме. Поздравявам те, Игал, и те обичам.

Но вместо това рече на прегърбения младеж:

— Каша ми лаасот?

Така стоят нещата, какво можем да направим?

Не пое по обичайния маршрут към Хийтроу . Отчасти това беше продиктувано от чувството за предпазливост, развивано с години, но повече се дължеше на факта, че знаеше: това щеше да е последното му идване в Лондон и искаше да се отдаде на малко поклонничество.

Зави по Чаринг крос роуд и паркира срещу подобната на църква фасада на училището по изкуства Сейнт Мартин ; наслаждава й се безмълвно секунда-две. Нямаше коли, нито хора. След малко бръкна в джоба на сакото си и извади кожен портфейл. От него на свой ред измъкна снимка.