Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Алчността, поне алчността на другите, след време се превръщаше в адска скука. В алчността няма нюанси.

Трябваше да преодолее и още един проблем: необходимо бе да е сигурен, че неговият шофьор ще кара празен автобус, защото Халиб трябваше да е единственият пътник. Опитът обаче сочеше, че когато шофьорът вече е захапал въдицата, той ще намери по един или друг начин да се справи с това неудобство. Както и се оказа.

— Проста работа — бе рекъл шофьорът. — Ще гледам да ме определят за курса в един часа. Ако се появи друг пътник, ще повредя елинсталацията и ще изгася вътрешното осветление. Полицията забранява да се кара без вътрешно осветление, нали разбираш? Но диспечерът въпреки това ще ме прати до Хийтроу за ремонт, за да мога да поема курса в четири и половина до Гетуик . Ще те взема на миля по-надолу по пътя. Просто като фасул, приятел.

Не се появиха други пътници обаче. От мястото си Халиб гледаше приведения над волана шофьор, който изчакваше светофарът да светне зелено. Търсеше в неясните очертания на тялото му признаци на гризяща го съвест, на неохота, страх. Нищо . Възможно бе, разбира се, да изпее на полицията, но Халиб не намираше това за много вероятно.

Светна зелено. Изминаха още една миля и Халиб вече виждаше червено-бялата порта на охраняемата зона. Аха, ето вече се отваря, дори преди шофьорът да е помахал… Халиб гледаше през прозореца на автобуса с празни, уморени очи — подранил пътник или закъснял, зависи от гледната точка, но във всеки случай никой човек, тъй уморен, тъй очевидно потиснат, не би могъл да представлява някаква заплаха.

Далеч, на хоризонта, се простираше гирлянд от жълти светлинки, но тук бе пълна тъмнина. Шофьорът зави, следвайки знак, сочещ пътя му към тунела под пистата. Халиб погледна назад. Вече бяха извън обсега на видимост на охранителния пункт. Един поглед напред показваше завиващия наляво към входа на тунела път.

Изправи се и тръгна напред, помъкнал брезентова торба.

Почти бяха стигнали до входа на тунела.

Халиб сложи ръка на рамото на шофьора и леко го стисна.

— Сега — рече тихо.

Шофьорът натисна някакъв бутон, вратата се отвори. Натисна спирачките; движеха се вече с не повече от десет мили в час; Халиб вдигна торбата и я изхвърли. Застанал на стъпенката, той мярна фигура, която се появи под яркото осветление, видя, че се наведе; но в следващия миг автобусът вече бе погълнат от спускащия се към тунела път, вече не можеше да види нищо и знаеше, че нещата и в буквален смисъл, и метафорично, са вече извън неговите ръце.

— Добре се справи — рече тихо, без да погледне шофьора. — Продължавай.

Бръкна във вътрешния си джоб и извади дебел плик, както и нещо друго. Остави плика на таблото, там, където обикновено пътниците оставяха парите за билетите си. Шофьорът хвърли кос поглед, в присвитите му очи проблесна алчно пламъче; и тогава автобусът изведнъж рязко кривна, защото бе видял и другото нещо, което Халиб държеше.

— Имаме договор — продължи да говори сякаш на предното стъкло Халиб съвсем тихо, думите му едва достигаха до шофьора. — А договорът предполага права. — Дулото на пистолета му Макаров ПМ описа фина дъга. — Но и определени задължения.

Шофьорът дишаше учестено. Кимна. Пред тях се появи втората червено-бяла порта. Когато стигнаха до нея, Халиб отново си седеше в средата на автобуса и зяпаше през прозореца с празен поглед.

Екипът по наземната поддръжка щеше да се смени скоро. Един от техниците, брат-мюсюлманин — съкратеното название за човек, който може да бъде убеден да повярва в една кауза и да е готов да умре за нея, ще вземе торбата с надпис Детски спасителен сал и ще я сложи в чантата си, преди да излезе на площадката. Но тя няма да остане дълго у него.

Халиб погледна часовника си, пресметна времето. В Лондон беше малко преди два, значи в Бахрейн е четири… Лейла сигурно вече ще е будна. Беше рано, но познаваше навиците на сестра си тъй добре, както своите. Никога не спеше добре преди задача. А днес тя щеше да завземе самолет, в който ще е единственият й син, синът, когото не бе виждала повече от две години. И затова Лейла сигурно вече ще е будна.

20 юли, 01:45 часа

Лондон

Рафаел Шарет реди окуражителни думи в слушалката цяла вечност, отново и отново повтаряше онова, което знаеше, че слушателят му копнееше да чуе: Всичко ще е наред, планът ще успее, така е. Наистина. Имай ми доверие!

Трудно бе обаче да се намерят най-подходящите думи, защото не искаше другият човек в стаята да обърне прекалено внимание на разговора му. Изпита облекчение, когато най-сетне затвори слушалката и зае мястото си срещу Игал.