Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Винаги, когато си помислеше за майка си, изпитваше по-скоро тъга, отколкото гняв. Но тъкмо тъгата го обезсилваше, гризеше го и му бе писнало от нея.

— Тате…

Думата излезе приглушена; усети се доловимо потрепване в тона му. Колин тъкмо завиваше от магистралата, насочил се към отбивката. Робин не искаше да нарушава съсредоточеността му, наистина не искаше, но…

— Тате, става дума за мама. Бих искал да…

— Извинявай, Роби, един момент: към кой изход трябва да се насочим? — Тонът на Колин бе почти панически. — Накъде трябва да хванем сега?

— Аз…

— Бързо! Трябва да взема решение…

— Но аз не…

— Ами виж билетите, за Бога! О, по дяволите, пропуснахме го!

Продължи да кара, придържайки се към вътрешната лента, докато Роби се боричкаше с ключалките на куфарчето.

— О, хайде, хайде!

— Намерих го, трябва да… чакай… — Роби отвори кориците на картонената папчица, в която туристическата агенция им бе пратила билетите. — Трети терминал!

Колин неочаквано се разсмя. Не силно, само сякаш въздъхна. Леко извърна глава, колкото да види страдалческото изражение на Роби и да му намигне. Роби се разсмя също тъй неуверено.

— Дами и господа — рече високо Колин, — това е третата ни обиколка с въртележката на Хийтроу . И сега, следвайки всеобщата молба, нека направим още едно кръгче.

И го сториха. Почти не виждаха нищо от смях, а той затвори онази пропаст, която заплашваше да развали първия великолепен ден от ваканцията им. Но закъсняха. Толкова закъсняха, че като стигнаха до бюрото на контролата, Роби вече не разполагаше с място, защото го бяха взели за неявил се пътник.

20 юли, 04:50 часът

Бахрейн

Паспортът бе френски, името, изписано на първата му страница, бе Сюзана Дюклерк — и двете бяха фалшиви. Поставен бе точно в края на обикновената дървена масичка; ако се съди по това как го е оставила собственичката му, досами диска Кибла , който сочи посоката към Мека, то той принадлежи на методична, спретната жена с чисти помисли. До него лежи самолетен билет първа класа от Бахрейн до Куала Лумпур, пътнически чекове на стойност две хиляди долара и черна чантичка от Етиен Айгнер . На масичката нямаше нищо друго.

Тя седеше неподвижна, взряна в посоката, откъдето лъчите светлина на зората щяха да очертаят отражението й в огледалото. Първо се появи линията на носа й и на лявата скула. Челото. Брадичката. Бавно, бавно тя изплуваше от нощта — на арабски се нарича лайла и това е истинското й име.

Гледаше без да трепне, стиснала с ръце облегалките на стола. След като през наполовина затворените завеси нахлу достатъчно светлина, тя се изправи да угаси двете крушки, осветяващи огледалото, след което отново зае предишното си положение. Притежаваше тази дарба да стои абсолютно неподвижна, така че ако в изложба на восъчни фигури налетите на нея, можете преспокойно да я вземете за някой експонат. Веднъж я бяха заключили в галерията Уфици , просто защото пазачите не я бяха забелязали да седи, потънала в съзерцание. Не принадлежеше съвсем на този свят, поне не през всичкото време.

Имаше великолепна фигура, тази жена на трийсет и шест години. Първото нещо, което се набиваше на очи, бе атлетичното й тяло, чиито форми бяха оцелели и след брака и бременността. Грижливо подбираше дрехите си, предпочиташе ги под и около бюста да бъдат малко по-теснички, за да загатват, че притежава голям, добре поддържан бюст, докато всъщност той бе по-малък, отколкото би желала да бъде. Държеше главата си изправена, с вирната брадичка, така, както я бяха научили гледачките в детството й, а когато погледнеше някого в очите — постоянният й навик — блестящото бяло така силно контрастираше с махагона на ирисите й, че погледнатият нерядко премигваше, имаше усещането, че е пронизан. Но като цяло изражението й бе незабележително: не правеше впечатление, често дори на тези, чиято работа бе да я открият и заловят. Някога бе хубавица; в онези години и тя, като всички млади момичета, копнееше да я забележат . Сега обаче не желаеше нищо друго, освен да бъде, както пишеше на различни езици в многобройните й паспорти — без особени белези , образът й да се стопява в съзнанието на виделия я толкоз бързо, както портрет, изрисуван със симпатично мастило.

Стана и отиде до прозореца на апартамента си на горните етажи на бахрейнския хотел Интерконтинентал ; сивата зора над Персийския залив не я посрещна любезно. Ливанка по рождение, кожата й бе леко мургава, позволяваше й да минава за европейка в Бейрут и за арабка в Париж, което от двете се окаже по-изгодно; но тази сутрин лицето й бе лъснало от умората на дългото бдение. От високата си гледна точка едва виждаше морето — там, където водата се среща с пясъка. Зад пустотата на най-големия паркинг, който бе виждала някога, при това без нито една кола на него, се простираше търговският и финансов център, небостъргачите от стъкло оставаха незасегнати от гъстата утринна мъгла, обгърнала острова. Едно изострено парче земя, покрито с пясък, задушен от бетона, цялото обвито в мъгла; ако Бахрейн вече не съществуваше, то Господ сигурно не би изпитал нуждата да го създаде.