Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Мразеше да отваря врати и да пуска хора в живота си. Дори и когато — едно надникване през шпионката бе достатъчно, за да се увери, — дори когато бе сервитьорът, донесъл горещо кафе: единственият наркотик, който си позволяваше да приема като противоотрова срещу отровеното й минало.

20 юли, 04:30 часът

Летище Хийтроу

Служителката по проверката на билетите видя бащата и сина досущ като две стълбчета на една и съща диаграма: един до друг, единият по-висок от другия, но облечени еднакво (бяла риза, тъмни панталони), някак си абсолютно свързани един с друг.

— Съжалявам много — рече тя, — но понякога ни се случват тези дублажи. На билетите ви е записано да се явите навреме на летището, поне два часа преди полета.

Питаше се какво ли щяха да предприемат. Обучена бе да се справя с всякакви неприятности, изключая опит за убийство, предизвикано от злобни помисли, ласкаеше се, че знае как ще реагира всеки пътник, който поради алчността и безразличието на нейния работодател открие, че мястото му е дублирано. Затова се изненада, когато Колин Рейли рече:

— Попаднахме в задръстване, мис. Питам се дали не бихте направили нещо за нас…?

Защото той също поназнайваше доста за хората. Съзнаваше, че удовлетворението от писма до председателя на борда на директорите или дори от евентуално съдебно дело се криеше в далечното неясно бъдеще. Онова, което сега имаше значение, бе да получат и двамата места.

— Виждате ли — продължи той, — аз съм преподавател по право и съм поканен в Куала Лумпур от някои висши тамошни магистрати. Вижте…

Той извади писмо от приятелите си в К.Л., закри долната му част и не спря да бъбри, докато погледът на служителката се стрелкаше между него и листа.

— Това е синът ми, четиринайсетгодишен е и никога досега не е летял; ще ни чакат на летището, нещо като делегация впрочем… (привлекателна усмивка, неодобрителен жест). Ще бъде доста неудобно, ако британският консул и деканът на Юридическия факултет се явят на летището в К.Л., а аз не се появя.

— Но вие имате място, мистър Рейли.

— Да, но не бих могъл да пътувам без сина си. Къщата е вече запечатана и той няма къде да отиде; искам да кажа какво би могъл да направи — да иде на хотел и да прекара следващите осем седмици там ли?

— Може да се появи свободно място към края на седмицата.

— Съжалявам. Но или и двамата, или никой.

Тя прехапа устни. Колин продължи да й се усмихва по начин, който й допадаше. Тя знаеше, че той знае, че тя изобщо не е виновна за случилото се.

— Почакайте да разменя някоя дума с шефа си — избъбра тя и стана от столчето си.

Колин погледна сина си. Колин знаеше, че Роби знае, че сам е виновен за всичко.

— Не се безпокой — рече той и сложи ръка върху рамото на Роби. — Все ще измислят нещо.

Но какво? — изпищя някакъв глас в главата му. Роби отмести ръката му, отиде и се облегна на опустялото бюро, за да не може Колин да види лицето му.

— Мистър Рейли… — Служителката се върна и се наведе напред, за да го призове към поверителен разговор. — Ще ви бъда много благодарна, ако не споменавате за това — рече тя, — защото ще ви дадем място в бизнес класата.

Колин кимна сериозно, питаше се дали тя знаеше за тази ирония на съдбата: нали бе сменил своя билет в бизнес класата, за да може да пътува и Роби!

— Благодаря ви, мис. Помогнахте ни страшно много, бих ли могъл да узная името ви?

— Патси.

Но тя вече се бе разбързала много; за по-малко от минута обработи багажите им, след което плъзна по плота към тях две бордни карти с лицето надолу, като че бяха мръсни фотографии и искаше да се отърве от тях.

Вече в безмитния магазин Колин са засуети каква точно марка малцово уиски да вземе за Фадилахови — домакините им в Малайзия.

— Честно казано, не разбирам какво ти става, тате, с тези твои големи решения. Първо въртележката, сега пък уискито.

— Да, ужасно. Решението да те взема с мен бе далеч по-лесно, макар то да не бе чак толкова важно.

— О, ти си… — Роби вдигна юмрук и го стовари върху ръката на Колин. Сетне усети тона му и реши бързо да се възползва. — Ти и мама бяхте ли решили да ме имате или беше просто… нали разбираш?

— Мисля да се спра на Гленливет . Дали е било просто едно бързо чукане в тъмна нощ?

— Татко!

— Уф, извинявай, забравих. — Почти бяха стигнали изхода и Колин затърси бордната си карта. — Никога не ми е падал сгоден случай да ти разкажа за птичките и за пчеличките, нали?