Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

И тогава се случи онова. Двама араби се пробиха път покрай тях, бутнаха Колин така, че залитна. Кракът му се подхлъзна по полирания под и той неловко падна. Бутилката се изплъзна от ръцете му и макар да бе в картонена кутия, по звука се разбра, че се бе строшила.

— Извинете — пренебрежително рече единият от арабите през рамо. — Бързаме за самолета.

— Да не би аз да не бързам? — изръмжа ядно Колин, докато се изправяше. — Господи, заслужавате да ви линчуват.

Арабите хвърлиха няколко едри банкноти на касиера и не му обърнаха никакво внимание; поне докато Колин не вдигна прогизналата вече кутия със строшената бутилка и рече:

— За здравето на генерал Ариел Шарон.

Арабинът, който го бе бутнал се обърна и Колин видя смъртта, изписана в очите му; другарят му обаче го хвана за ръката и му избъбра нещо на ухо, първият тогава се обърна и погледна Колин тъй, сякаш го пращаше в самия ад.

Колин отиде и взе нова бутилка.

— Това изобщо не бе типична за теб реакция. Малко… малко я преигра , нали?

— Малко. — Колин въздъхна дълбоко. — Точно тъй се запознах с майка ти — рече той. — Шегувайки се с арабите.

Роби изведнъж видя как долината се материализира пред очите му, пое дълбоко дъх, разпери криле и литна.

— Разкажи ми!

Юли 1969 година

Оксфорд

— Предрешен въпрос — отбеляза мрачно Марк Стамфорд. — Ще продължиш да вземеш бакалавърска степен, нали?

— Не съм решил още.

Годината, шейсет и девета, делничен юлски следобед, слънчев с пухести облачета. Двама млади мъже вървяха покрай реката до Оксфорд, към Марстън. Наоколо не се виждаше никой. Да се върви покрай брега тук беше трудно, бе обрасъл с високи тръстики и човек можеше да попадне на тресавище там, където земята му се струва най-твърда. Колин Рейли обаче знаеше пътя. Самотник по природа, той често бе търсил уединение в тази тиха част на речния бряг. Марк бе най-близо до онова, което можеше да се нарече негов приятел в Оксфорд, но дори и да бе така, за Колин бе необичайно да покани някого на самотните си разходки. Днес обаче той търсеше съвет.

— Не знам дали да продължа за бакалавърска степен — продължи Колин. — Обърках последния изпит, нали разбираш? Разбрал съм погрешно цял въпрос.

— О, хайде, хайде! Имаш отличен ! Както очакваха всички.

Колин сви раздразнен рамене. Не бе домъкнал Марк тук да обсъждат онова, което всички знаеха.

— Както и да е — рече той, — отървах кожата, но проклет да съм, ако зная какво да предприема оттук нататък. — Откъсна една дълга тръстика и я метна настрани, сякаш му бе попречила и следваше някаква неизвестна библейска заповед да се разправи тъй с нея. — Ти как мислиш, какво трябва да направя?

— А, не ще и дума, че трябва да получиш по-високата степен. Дори и да получиш адвокатските си права по-късно, тя ще ти даде по-стабилно положение. Но ти няма да го направиш, нали, ти ще преподаваш .

— Господи! Онези, които могат, го правят, а онези, които не могат, преподават…

— Цяла нощ сме пили отлежал портвайн, без мисъл за утрото. Хайде да не избързваме прекалено с отхвърлянето на тази възможност, а?

— Да, но само си го представи — избухна Колин. — Да прекараш следващите четирийсет години в ровене и каканижене от учебниците.

— А какво мислят родителите ти? О, баща ти беше умрял, нали така ми каза веднъж?

Колин кимна. Почти не бе разговарял за родителите си, откак бе пристигнал в Оксфорд.

— Познаваш ли Андрю Смит? — попита той.

— Следва история, нали?

— Точно той. Бяхме съседи две години. И веднъж годишно споменаваше, че щял да ходи през уикенда на гости на роднини в Уинчестър; един ден разбрах, че имал предвид родителите си. Което долу-горе е същото и в моя случай.

— Майка ти е труден човек, така ли?

Колин само изсумтя.

— Поне не може да ми попречи да живея сам живота си — отвърна след малко, продължаваха да си пробиват път сред тръстиките. — Имам малко пари, благодарение на завещанието на баща ми и тъй нататък. Но не много. — Хвърли кос поглед на спътника си.

— И не се задава никаква богата съпруга.

Марк се засмя. Той самият наскоро се бе сгодил за момичето, в което се бе влюбил по време на първата си седмица в Магдален; баща й притежаваше казина, керамична фабрика и маса други неща. Скоро, помисли си Колин, щеше да притежава и Марк Стамфорд.

— Ти си безценен — додаде все още засмян Марк. — И ще намериш живота за далеч по-лесен, ако спреш да се мотаеш и си намериш подходящия човек.