Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Войната, описана на тези страници, е съвсем реална, но самата книга е плод на художествена измислица. Героите, събитията и институциите са измислени. Дадох на йорданската разузнавателна служба същото име като на истинската и част от финеса, с който работи, но всичко останало е плод на въображението. Задължен съм на приятели от много страни, които споделят моето възхищение и дълбоко отчаяние по отношение на Близкия изток и които в продължение на много години се опитваха да ме насочват към истината. Тези смели люде, които рискуват живота си, за да се опитат да направят нещата по-добри в тази част на света, са тайните герои на тази книга.

Дължа специални благодарности на няколко души: на приятеля ми от четирийсет години Джонатан Шилър, който радушно ми осигури бюро в своята адвокатска кантора „Бойс, Шилър и Флекснър“, където можех да се скрия и да дълбая по тази книга месеци наред; на Ив Игнейшъс и Гарет Епс, които прочетоха първите коректури на ръкописа; на моите несравними литературни агенти Рафаел Сагалин, Бриджит Уогнър и Ебън Гилфенбаум, които не спряха да ме окуражават и подбутват; на Боб Букман от „Криейтив Артисте Ейджънси“, който ми даваше ценни съвети за книгата и героите; на моя редактор от „Нортън“ Стерлинг Лорънс, който ми проведе майсторски клас по писане с жлъчните си бележки в полето; и накрая на моя приятел и шеф в „Уошингтън Пост“ Доналд Греъм.

Отне им близо месец, докато открият подходящото тяло. Роджър Ферис имаше много конкретни изисквания: искаше мъж около трийсетте, физически годен, за предпочитане рус, но със сигурност да си личи ясно, че е бял. Без никакви явни белези от болести или физическа травма. Както и никакви рани от куршуми. Иначе това щеше да доведе до усложнения по-късно.

Ферис беше зает в Близкия изток, така че се падна на шефа му Ед Хофман да се погрижи за подробностите. Хофман не се довери на колегите си за намирането на тялото, защото си мислеше, че ще уведомят някоя конгресна комисия или ще оплескат работата по друг начин. Но човек можеше да намери някой военен, готов да направи почти всичко в днешно време, така че Хофман се свърза с един амбициозен полковник от ракетни войски в командването на специални операции във военновъздушната база „Макдил“ във Флорида — той и друг път му беше помагал. Обясни му, че има нужда от услуга, при това необичайна. Искал бял мъж, метър и осемдесет, минал трийсетте, достатъчно стегнат, за да бъде сметнат за човек от службите, но не целият мускули, тоест да не прилича на професионален убиец. Идеалният кандидат трябваше да не е обрязан. И да е мъртъв.

Полковникът откри тялото след три седмици в една морга в Южна Флорида. Беше проникнал в мрежа от пенсионирани военни, които работеха като частни охранители и твърдяха, че са способни на всичко. Мъртвият се беше удавил предишния ден, докато карал сърф при Гълф Коуст, близо до Нейпълс. Беше адвокат, дошъл на почивка, от Чикаго. Физически здрав, кестеняв, без заболявания и си имаше препуциум. Казваше се Джеймс Бордън и беше на трийсет и шест. Тялото беше напълно подходящо, с изключение на една подробност: трябваше да го премират в обреден дом в Хайланд Парк, Илинойс, след два дни. Това можеше да представлява заплаха. Хофман попита полковника дали някога е участвал в тайна „черна“ операция, той каза, че не бил, но че бил готов на всичко. Подобно изказване Хофман рядко чуваше в ЦРУ.

Изиграха отвличането на тялото с качване на два ковчега. Единият труп замина в багажното на самолета към Форт Майърс, а другият пристигна на летище „О Хеър“. Ковчегът беше същият, но сега вътре имаше седемдесет и осем годишен пенсиониран застрахователен директор, починал от инфаркт. Полковникът изпрати един сержант в обредния дом в Хайланд Парк, за да е сигурен, че никой няма да реши да организира поклонение в последния момент. Имаха резервно обяснение, ако нещо се объркаше — как от авиолиниите са допуснали ужасна грешка и са объркали двата ковчега при превозването, но вече било прекалено късно, защото другото тяло било кремирано в Милуоки. Но така и не се наложи да го използват.