Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Слава на бога — отвърна младежът, толкова тихо, че едва се чу.

Същата вечер на една тиха маса в почти празния ресторант близо до Курфюрстендам, Ферис зададе на Хани един въпрос. Част от него не искаше да каже и една думичка и само се наслаждаваше на последните тонове, които маестрото беше изсвирил в тишината, след като музиката беше престанала. Но трябваше да попита.

— Твоят човек ще ни помогне ли с Милано? — Това беше единственото, за което ги беше грижа администраторите в Щатите.

— Искрено се надявам, ако не за този Милано, поне за следващия или за по-следващия. Това е дълга война. Ще има много атаки. В ръцете си сега имаме ново парче от нишката. Ще я проследим. И когато видим накъде води, вероятно ще разберем всички атентати. Не мислиш ли?

Ферис кимна. Това не беше истински отговор или най-малкото задръстеняците у дома нямаше да го разберат. Щяха да питат защо Ферис е бил целия път до Берлин с йорданеца, щом като не е разбрал нищо. И въпросът щеше да е основателен.

— Защо изобщо ме покани с теб? — престраши се Ферис. — Бях само багаж.

— Защото те харесвам, Роджър. Ти си по-умен от хората, които Ед Хофман обикновено праща в Аман. Искам да видиш как действаме, за да не повтаряш грешките на другите. Не искам да си арогантен. Това е американската болест, нали? Не искам да умреш от нея.

Хани беше обвит в прозрачен син дим от цигарата си. Ферис го погледна. Нещата се обръщаха. Месец преди бомбата в Милано беше имало друга в Ротердам. В Европа вече редовно използваха коли бомби. Атаките трябваше да направят членовете на мрежата по-лесни за залавяне, а вместо това те бяха станали по-неуловими. Врагът беше сменил бойния си ред. Имаше нов хъс в планирането на операциите — ръката на нов човек. Ферис беше сигурен, че Хани го вижда — това беше заплахата, нали? Това ги беше довело в Берлин този ден.

— Кого преследваш? — тихо попита Ферис.

Хани се усмихна през ластарите дим.

— Не мога да ти кажа, драги.

— Сюлейман — така каза иракският агент.

Почти глътна думата, сякаш тя щеше да го убие, ако някой я чуе.

Сюлейман. Това беше името на терора.

Аман

Аман изглеждаше настръхнал и разтревожен, но пък на повечето места беше нервно напоследък. Америка беше разровила гнездо на стършели в Ирак и те бръмчаха във всеки пазар и джамия в арабския свят — и скоро щяха да бъдат във всеки търговски център на Запада. Анализаторите в Лангли наричаха това разпространение на иракския тероризъм „кървене“. В самолета на Кралските йордански линии, обратно от Берлин, Ферис чу двама добре облечени араби на седалките пред него в първа класа да обсъждат осведомено бомбата в Милано. Колата бомба била същата като тази в Ротердам; не, била по-голяма и имало цилиндри с пропан в колата, за да е по-голяма експлозията. Било дело на Ал Кайда; не, били шиитите, които се правели на Ал Кайда; не, била нова група, по-страшна от всички останали. Не бяха сигурни в нищо друго, освен че за всичко е виновна Америка.

Дори стюардесата изглеждаше наплашена. Беше с червена пола, прилепнала по задника, вталено червено сако и червена кръгла шапчица, която не можеш да видиш другаде, освен на някоя стюардеса. Това беше умилителното в Кралските Йордански авиолинии: подобно на самата Йордания, те бяха останали в друго измерение. Но не откликна, когато Ферис се опита да я заговори, и направи лека гримаса встрани, докато му сервираше яденето: „Вие сте виновни, вие, американците“.

Ферис усещаше враждебните погледи, когато минаваше през паспортната проверка в Аман. Полетът от Тел Авив пристигна по същото време и йорданците се мръщеха на всеки, който изглеждаше като израелец или американец. Евреите. Кръстоносците. За арабите те бяха равнозначни. Ферис искаше да отиде на работа, да направи нещо полезно, което може да попречи на всичките тези сърдити хора да предизвикат още по-голям хаос. Беше късно следобед и повечето служители в посолството щяха още да са на работа. Можеше да се обади на Хофман, да прегледа съобщенията, да отговори на питанията, да си помисли какво ще отговори, когато хората го попитат какво прави той, Роджър Ферис, за да спре атентаторите с коли, преди да са пристигнали в Пеория 9 9 Град в Илинойс, САЩ. — Б.пр. и Петалума 10 10 Град в Калифорния, САЩ. — Б.пр. .

Магистралата от летището до Аман беше оградена с билбордове, които можеха да те доведат до заблуждението, че светът още е в подем: реклами на конкуриращи се мобилни оператори, на крайбрежни имоти в Дубай, на „Ситибанк“ и хотел „Фор Сизънс“ и на цялото изобилие от услуги, които световният пазар беше опънал покрай безводните възвишения на Арабската пустиня. Чак когато видиш гигантските плакати на младия крал — изглеждаше малко комично в арабската традиционна носия, която никога не би облякъл в действителност, или как прегръща покойния си баща на снимки, които се бяха превърнали в национални амулети, уж че старецът все още е жив — чак тогава осъзнаваш колко притеснени са всички. Това все още беше земята на тайни и лъжи, където оцеляването беше единствената истинска цел на политиките.