Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Ферис харесваше Аман точно затова. Тебеширените бели сгради придаваха на града облик на манастир, онази зашеметяваща безводна чистота на пустинята, която през има-няма едно хилядолетие докарва хората до такава лудост, че създават религии. Дори по пладне, насред лятото, Аман беше като ободряваща сауна, за разлика от спаружващата парна баня, която Ферис си спомняше от Йемен или безжалостната пещ на Балад 11 11 Град в Саудитска Арабия. — Б.пр. . И беше запазил много от причудливите традиции на арабския свят; дори тук, по пътя за летището, малки момчета стояха до импровизирани сергии, продаваха плодове и зеленчуци и разнасяха ароматно горчиво арабско кафе в малки чашки. Овце се мотаеха по магистралата, подкарвани от овчари с развяващи се наметала, сякаш бяха излезли от машина на времето. Колкото и да се опитваше да изглежда като Запада, Йордания още си беше Изтокът. Из пазарите имаше търговци на подправки, врачки и дилъри на оръжие — цял потаен живот, който беше включен в различен контакт от този на „Макдоналдс“.

Охолният живот може и да не беше най-доброто отмъщение, но беше единственото възможно в момента за палестинците, които сега бяха мнозинството от населението. Връщаха се от Доха и Рияд с малки състояния, с които строяха огромни къщи в Аман, за да се забавляват, да въртят бизнес сделки и да се фукат с жените си, докарани в западен стил. Козметичната индустрия се беше превърнала във водеща индустрия в новия Аман: нито една жена не се появяваше, преди да й оправят носа или гърдите. Беше като в Лос Анджелис, само океанът липсваше. Аман имаше дори списание, което се казваше „Ливинг Уел“ 12 12 Американско лайфстайл списание. — Б.пр. , с обяви, които учеха младите арабки откъде да си купуват бикини, предлагаше им дивидита със „Сексът и градът“ и ретро мебелировка. Наскорошните бежанци от Ирак бяха добавили собствения си парлив вкус към смесицата — покачваха цените на имотите и осигуряваха работа на хиляди главорези, които да ги пазят от други главорези.

Младият крал явно разбираше, че алчността е йорданска национална спойка. По време на неговото царуване народът се беше видоизменил от дребната едновремешна корупция до барокова, стил ала Либия, корупция — дори някои от армейските генерали си имаха собствени рекетьори. Главните резиденти бяха толкова добре известни, че самоличността им беше публична тайна, мълвата обикаляше целия град, но нищо не излизаше в печата. Лицемерието беше в майчиното мляко тук.

И Йордания си имаше исляма, тайното вдъхновение и мъчение на всяка арабска държава. Това беше най-голямата грижа на службата в Аман, плюс дундуркането на младия крал. Йорданците бяха сунити и управляваната от държавата мрежа от джамии беше закостеняла като Англиканската църква. Голямата джамия на розови и бели райета „Хосейни“ в стария град беше почти празна в петък. Религиозните хора ходеха в малките джамии в бедняшките квартали и бежанските лагери извън града — или в Зарка, големия индустриален град, северно от Аман, който беше основен сборен пункт на всички нелегални движения. Понякога изглеждаше така, сякаш фундаменталистките шейхове са единствените хора, които говорят истината в това общество: те осмиваха корупцията и падението на новия елит, изразяваха на глас гнева, който изпитваше всеки, когато видеше да минава мерцедес или беемве, но не можеше да възроптае открито. Младият крал можеше да оказва гостоприемството си на титаните на Световния икономически форум по лъскавите хотели на Мъртво море, но в задните улички на Зарка се продаваха килими с лика на Осама бин Ладен и се слушаха касети със запис на неговата декларация за обявяване война на Америка.

В един доклад до Хофман, който беше изпратил няколко седмици след пристигането си, Ферис го беше нарекъл Тръбопровода. Имаше джихадска мрежа, която минаваше през Зарка, вкарваше и изкарваше хора от Ирак, пускаше ги в лимфните възли на арабския свят и после в световната кръвоносна система. Ферис търсеше мрежа, която имаше име — името, с което се беше сдобил на такава висока цена в Ирак и което се мъчеше да открие, откакто беше пристигнал в Аман преди два месеца. Знаеше къде се намира конспиративната квартира в Аман, където беше вербуван неговият иракски агент; знаеше имената на няколко души, които пътуваха между Зарка и Рамади. Тези късчета информация за малко да му струват живота, но бяха отправна точка.

От първия си ден в Аман, Ферис беше използвал тези няколко факта като длето, с което може да пробие скала. Беше сложил конспиративната квартира в Аман под постоянно наблюдение. Агенцията за национална сигурност подслушваше всички телефони и компютърни връзки на всеки, който някога се беше приближавал до квартирата. Разузнавателни спътници следяха колите, които напускаха вилата. Ферис не беше казал на Хани кой е обектът му, но подозираше, че всъщност няма нужда. В Берлин се беше уверил, че двамата преследват един и същи човек.