Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

— Ирак е преебан — заяви Хофман.

— И какво от това? — отвърна му Ферис. — Точно това го прави интересен.

Ферис не се интересуваше от политика. Тя беше за Министерството на външните работи или за участващите в телевизионните обзорни предавания. Той беше от онези хора в Америка, които не желаеха да обсъждат каква катастрофа е Ирак. Искаше да е там. С работата си за Хофман беше допринесъл за създаването на техниките, които помагаха на младите агенти да останат живи. Чалми и дълги роби; почернени мустаци; евтини обувки; трошки с ислямски броеници на предното огледало, арабска музика, надута от касетофона. За определен тип хора това беше единствената интересна работа. Хофман знаеше, че не може да задържи своето протеже, така че му уреди назначение, което наистина можеше да промени нещата.

— Работата ти е да захранваш машината — каза му Хофман, преди да го изпрати. Ферис не разбра какво означава това до деня, в който пристигна във военновъздушната база в Балад на седемдесет и пет километра северно от Багдад. Там се намираше малката ескадрила безпилотни шпионски самолети „Предатор“ и повечето служители в базата на ЦРУ гледаха, както го наричаха, „Предпорно“, тоест заснети в реално време изображения от камерите на трите безпилотни въздухоплаващи машини, които мързеливо кръжаха над Ирак. Шефът на базата заведе Ферис в командната зала и посочи гигантския екран, който светеше над тях.

— Най-добрите ми агенти — рече шефът. Отдолу на екрана с дебели военни букви бяха изписани три имена: „ЧИЛИ“, „СПЕК“, и „НИТРЕЙТ“. Звучаха като имена на домашни любимци или на рисувани герои, но това бяха кодовите имена на трите предатора, които действаха в Балад. На един по-малък екран бяха изображенията на трите телеуправляеми самолета — ПАКМАН, СКАЙБЪРД и РУЛЕТ. Образите бяха невероятни дори и да не знаеш какво точно гледаш. Ферис вдигна поглед към иракския екран и видя как една тъмна кола се движи по шосе с две платна и отбива по страничен път към пустинята. Предаторът се рееше зад нея на 300 метра височина, безшумен и невидим. Ферис попита какво търсят.

— Западен Ирак, близо до сирийската граница — отвърна шефът на базата. — Смятаме, че в колата има обект. — Стояха и наблюдаваха колата може би десетина минути, после картината почерня. Шефът на базата поговори с един от техниците и после каза на Ферис: — Суха дупка. — Което означаваше, че обектът, колкото и ценен да е, в крайна сметка не се намира в колата. В този момент Ферис започна да разбира проблема.

Шефът на базата беше повикан на видеоконферентен разговор с Лангли и остави Ферис да седи в оперативния център. В помещението се чуваше тихо жужене, беше пълно с хора, които се взираха в плоски монитори и вършеха обичайната си работа — планираха, следяха и оценяваха. Дежурният офицер, който седеше близо до Ферис, наблюдаваше пет-шест чат групи, които подаваха последните сурови сведения от всички птички и буболечки по света. Приглушеното жужене от разузнавателната работа беше прекъснато от внезапно предупредително бръмчене и всички погледи се насочиха към афганистанския екран.

— Проверете ПАКМАН — обади се сержантът от военновъздушните сили на съседното бюро. Този следобед ПАКМАН кръжеше над Вазиристан в Североизточен Пакистан и търсеше един от неуловимите водачи на Ал Кайда. Телеуправляемият самолет беше почти неподвижен, увиснал над една пещера в необятните планини — чакаше жертвата да се появи, кръжеше, търсеше, мързеливо се въртеше над скалистите възвишения и заснежените върхове.

— Мисля, че нещо се движи в пещерата! — каза един от наблюдаващите офицери. Никой друг не обели дума в голямото тъмно помещение.

Хората, които контролираха ПАКМАН, се намираха в Лангли, в сграда на паркинга. Наблюдаваха сензорите, чакаха да изстрелят ракета „Хелфайър“, ако видят висок слаб мъж в сенките на пещерата. Ферис забеляза раздвижване, нещо се появи на светлото и Ферис си помисли: „Готово“.

Но се оказа як, беше излязъл от мрака на пещерата на слънце. Помещението се изпълни с въздишки. ПАКМАН отново ги беше отвел до тайното леговище на прилепи, паразити и животински изпражнения. Но Ферис продължи да гледа как ПАКМАН се движи към нови координати и как камерата улавя бавното изчезване на Хиндукуш, проломите, стръмните скали и бушуващите реки. Беше хипнотизиран от образите, които иначе можеха да се видят само от ястреб или орел. В това се състоеше гениалността на американското разузнаване — че можеше да пуска механичните си хищни птици над най-негостоприемните райони в света. Лудостта беше, че през по-голямата част не се знаеше какво трябва да търсят там, долу. Птица с отлично зрение, но без акъл.