Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Американското посолство приличаше на кичозна крепост. Намираше се в квартал Абдун, встрани от центъра на града, и имаше бяла мраморна фасада, която се отваряше по средата към вътрешен двор с формата на полумесец, покрит с розови като сьомга камъни. Радваше окото, но достъпът беше забранен. Отпред имаше паркирани йордански бронетранспортьори, пълни с войници с извити носове от йорданските специални служби. Приличаше на посолство под обсада, което си беше горе-долу така. Колата на посолството закара Ферис до вътрешния двор и той се качи до последния етаж и тайните помещения на службата на ЦРУ. Повечето хора още си бяха по бюрата. Вероятно искаха да го впечатлят, но за Ферис това означаваше, че нямат да правят нищо по-хубаво от това да киснат в посолството.

Затвори вратата на кабинета си и се обади на Хофман по защитения от подслушване телефон. Беше изпратил доклада си от Берлин, но не беше имал възможност да се чуе лично с шефа на отдела си. През последните няколко години беше научил, че е грешка да смяташ, че знаеш какво иска Хофман. Подобно на самото ЦРУ, и той беше на много отделения. Ти можеше да си в едно подразделение и да си мислиш, че цялата картина ти е ясна, и после изведнъж да откриеш, че това, което в действителност вълнува Хофман, е в друго отделение, за което може да знаеш, а може и да не знаеш. Ферис се беше научил да се обажда на наблюдаващия го офицер, когато искаше да се свърже с шефа си. Хората от Близкоизточния отдел явно често имаха проблем да го откриват — макар че не беше ясно дали са неуслужливи нарочно, или наистина не знаят. Наблюдаващият офицер го свърза.

— Чаках — рече Хофман. — Къде беше, по дяволите?

— В един самолет. После в една кола. Но вече съм тук. — Ферис очакваше, че ще трябва да обобщи устно операцията в Берлин, но резкият тон на Хофман говореше, че това очевидно не се налага.

— Какво търси Хани? Това искам да разбера. Тази работа в Берлин ще ни отведе ли в палатката?

— Още не съм сигурен. Хани не иска да ми каже много. Познаваш го по-добре от мен, но имам усещането, че се движи със собствена скорост. Явно не бърза.

— Хани има две скорости, бавна и задна. Но това не върши работа в момента. Тази простотия с бавенето трябва да престане. Трябва да го включим на друга предавка. Бомбата в Милано подплаши всички. Президентът крещи на директора, пита защо не можем да спрем тези хора, а директорът крещи на нас. Или на мен, ако трябва да сме по-точни. Трябва да разбием тази мрежа. Веднага. Кажи го на Хани.

— Не се е върнал. Още е в Берлин.

— Страхотно! Това значи, че обработва новото момче без нас. Няма да я бъде тази. Кой според него плаща сметките?

Ферис се поколеба за миг и после реши да сподели подозренията си.

— Мисля, че е по следите на моя човек. Не съм сигурен, но според мен берлинската операция е точно за това.

— Сюлейман?

— Да, сър. Иначе не знам защо би се постарал да я организира толкова здраво. Или защо ще ме кани. Явно се опитва да проникне в мрежата на Сюлейман.

— Това решава нещата — рече Хофман. — Идвам да те видя. Този трябва да е наш. Иначе президентът ще ми спука задника. Твоя също, не че някой го е грижа. Ще ти изпратя малко подаръчета за Хали, за да му покажем, че го обичаме. Пробвай да го размекнеш, когато се върне. Големият татко скоро ще дойде да довърши работата.

— Сигурен ли си, че има смисъл? — Ферис имаше неприятно усещане, отчасти защото щеше да загуби контрола над операцията в Берлин и отчасти заради нещо друго, което не можеше да изрази с думи дори и пред себе си. Нещата не ставаха така в тази част на света. Не можеше да сриташ някого в задника и после да очакваш той да ти съдейства. Това не беше КГБ. Арабите ти помагаха, защото ти имаха доверие. Биха направили всичко за приятел и нищо за непознат — и по-малко и от нищо за човек, който се отнася към тях с неуважение. Тъкмо се канеше да убеди Хофман да не тръгва, когато чу щракване от другата страна на линията и разбра, че шефът му е затворил.

Балад, Ирак

За пръв път Ферис чу името Сюлейман в началото на предполагаемото му едногодишно разпределение в базата на ЦРУ в Балад, Ирак. Хофман отначало се беше опъвал да му даде работата в Ирак, тъй като искаше да го задържи на ръководен пост при себе си, но Ферис настоя. Ако някой трябваше да иде в Ирак, то това трябваше да е той: знаеше езика и познаваше културата. Беше преследвал тази мишена, по един или друг начин, цяло десетилетие — от времето, когато бе проявил интерес към ислямските радикали, докато още учеше в Колумбийския университет.