Дэвид Игнатиус - Богове на измамата

Хората в Лангли винаги описваха Хани като „професионалист“. Имаше нещо снизходително в това, все едно бели хора да описват фъфлещ чернокож като „речовит“. Но хвалебствията по адрес на Хани маскираха факта, че ЦРУ беше станало зависимо от него повече, отколкото трябваше. Като действащ шеф на служба Ферис трябваше да установи връзка с началника на местната тайна полиция. И така, когато преди два дни самият Дийн Мартин лично го беше поканил да участва в операция в Германия, това беше голяма работа. Бюрократите в Близкоизточния отдел се бяха противопоставили и му бяха наредели да си стои на бюрото и да отговаря на съобщенията относно бомбата в Милано. Но Ед Хофман, шефът на отдела, се беше намесил.

— Те са идиоти — каза той за подчинените си, които се бяха опитали да попречат на заминаването на Ферис. После каза на Ферис да му се обади, когато операцията приключи.

Йорданецът отвори задната врата без проблеми и махна на Ферис и Марван да го последват. Коридорът беше тъмен, стените миришеха на мухъл. Като стъпваше безшумно с обувките си от Джърмин стрийт 5 5 Улица с луксозни магазини в центъра на Лондон. — Б.пр. , Хани се заизкачва по бетонните стълби. Единственият звук беше хриптенето на пушач от гърдите му. Марван беше втори. Приличаше на уличен побойник, докаран нарочно заради Ферис. Имаше белег на дясната си буза, близо до окото, и тялото му беше стройно и стегнато като на пустинно куче. Ферис го последва: куцаше едва забележимо, макар че кракът още го болеше.

Марван носеше автоматичен пистолет, очертанията му се виждаха под сакото. Когато изкачиха стълбите, извади пистолета от кобура. Тримата стояха един до друг и се движеха в синхрон. Хани замръзна, когато чу на горния етаж да се отваря врата. Направи знак на Марван, който кимна и притисна пистолета до крака си. Но се оказа само една възрастна германка — излизаше с количката си на пазар. Мина покрай тримата, без да ги погледне.

Хани продължи нагоре. Единственото, което беше казал на Ферис в Аман, беше, че бил подготвял операцията с месеци.

— Ела да гледаш как дърпам спусъка — така му каза.

Ферис не знаеше дали Хани и Марван действително ще застрелят някого. Това щеше да е незаконно, технически, но от Централата нямаха да имат нищо против, ако напишеше доклада както трябва. Америка беше във война. По време на война правилата са различни. Или поне Хофман винаги казваше така.

Когато стигна до третия етаж, йорданецът им махна да спрат. Извади мобилен телефон, вдигна го до ухото си и прошепна нещо на арабски. После им кимна и тримата се промъкнаха към вратата на апартамента, отбелязан като 36. Хани знаеше, че Мустафа Карами ще е вътре. Всъщност знаеше почти всичко за него — работата му, навиците му, приятелите от училище в Зарка, семейството му в Аман. Знаеше в коя джамия се моли в Берлин, какви мобилни номера набира, коя хауала 6 6 Нелегална международна система за парични преводи, която обслужва терористичните мрежи. — Б.пр. му изпраща пари от Дубай. Но преди всичко знаеше кога Мустафа Карами е бил в Афганистан, кога се е присъединил към Ал Кайда, кой в организацията му има доверие и кой контактува с него. Хани си беше научил урока, така да се каже, и сега беше време да си вземе изпита.

Докато Хани се приближаваше до вратата, Марван вдигна пистолета. Ферис остана на няколко метра отзад. Държеше пистолета си в презраменен кобур под палтото и сложи дясната си ръка върху гладката метална дръжка. На горния етаж, в друг апартамент, чу приглушено дрънкане на арабска музика. Хани вдигна ръка, за да даде знак, че е готов. Почука силно на вратата, изчака секунда и издумка.

Вратата се открехна и един глас изръмжа:

— Bitte 7 7 Моля (нем.). — Б.пр. ?

Карами не беше махнал веригата. Надникна разтревожено, опита се да затръшне вратата, когато видя непознати лица, но Хани бързо я подпря с крак.

— Здравей, Мустафа, приятелю — рече той на арабски. — Господ е велик. Мир на теб.

Марван застана така, че да може да изрита вратата, ако се наложи.

— Какво искаш? — отговори гласът от апартамента.

— Има един човек, който иска да говори с теб — рече Хани. — Вземи този телефон, ако обичаш. Повярвай ми, само телефон е. Не се бой. — Подаде му бавно телефона през процепа на вратата. Карами не го докосна.

— Вземи телефона, Мустафа — тихо настоя Хани.

— Защо? Кой се обажда?

— Майка ти.

— Какво?

— Майка ти. Чака на телефона.

Младият арабин вдигна телефона до ухото си. Заслуша се в гласа, който не беше чувал от три години. Отначало му беше трудно да я разбере. Тя му казваше колко се гордее с него. Знаела, че ще успее, дори и когато бил малко момче в Зарка. А сега правел големи неща. Бил и пратил пари и хладилник, а сега и телевизор. С парите щяла да си наеме апартамент, където да си седи и да гледа как слънцето залязва зад хълмовете. Толкова се гордеела с него сега, когато бил толкова преуспял. Бил страхотен син, слава на Аллах. Бил мечтата за всяка майка. Божия благословия. Плачеше. Когато се сбогува с него, Мустафа също плачеше. От радост, че е чул майка си, със сигурност, но и от мъка, защото знаеше, че е заловен.